— Питайте — госпожица Дъркин свирепо изгледа Винс. — И не крещете. Заболява ме глава.
През следващите петнадесет минути двамата агенти бяха залети от словесния порой на тази осемдесетгодишна нюйоркчанка коренячка за това колко лошо се грижат за този град.
— Целият си живот съм прекарала тук — занарежда госпожица Дъркин с ясен глас и докато говореше, вълнистата й сива коса подскачаше. — Никога не заключвахме вратите си. Защо да ги заключваме? От кого да се пазим? А сега, колко много престъпления и никой нищо не прави затова. Отвратително. Ще ви кажа, трябва да натоварят всичките тези търговци на наркотици, да ги закарат на края на света и да ги пратят по дяволите.
— Права сте, госпожице Дъркин — отегчено й отговори Винс. — Сега ми разкажете за Ерин Кели.
Лицето на старата жена се натъжи.
— Най-сладкото момиче на света. Готова съм да удуша със собствените си ръце онзи, който й стори това. Преди няколко години случайно седях до прозореца и гледах отсрещната сграда. Там убиха жена. Дойдоха да ме разпитват, но Мей и аз — тя живее в съседния апартамент — решихме да не казваме нищо. Видяхме убийството. Знаехме кой го извърши. Но онази жена не беше голяма стока и си го заслужаваше.
— Били сте свидетели на убийство и не сте казали на полицията? — възкликна Ърни невярващо.
Старицата сви устни.
— Не точно това исках да кажа. Исках да кажа, че си имам своите подозрения и Мей също. Това исках да кажа.
Подозрения! Видяла е това убийство, помисли си Винс. Знаеше, освен това, че никой не е в състояние да накара нея или приятелката й Мей да свидетелстват. Въздъхна и каза:
— Госпожице Дъркин, вие седите до прозореца. Имам чувството, че сте добър наблюдател. Видяхте ли с кого излезе Ерин Кели онази вечер?
— Тя излезе сама.
— Носеше ли нещо?
— Само чантата си през рамо.
— Голяма ли беше?
— Ерин винаги носеше голяма чанта с дълга дръжка. Често в нея носеше бижута и не искаше някой да й я изтръгне от ръцете.
— А всички ли знаеха, че носи бижута.
— Предполагам. Всички знаеха, че е дизайнер. Виждаше се от улицата как седи и работи.
— Имаше ли много приятели мъже?
— Имаше, но не бих казала много. Разбира се, възможно е да се е срещала и навън. Сега младите хора правят така. По мое време, ако не те вземеха от вкъщи, не си подавахме носа навън. Тогава беше по-добре.
— Склонен съм да се съглася. — Продължаваха да стоят на стълбите. — Госпожице Дъркин, бихме ли могли да влезем за малко вътре. Не искам да ни подслушват.
— Нали не са ви кални обувките?
— Не.
— Няма да мърдам оттук, госпожице Дъркин — обеща Родригес.
Апартаментът имаше същото разположение като апартамента, в който беше живяла Ерин Кели. Беше безупречно чист. Покрити с калъфи тапицирани мебели, лампиони с красиви копринени абажури, полирани малки масички, семейни снимки на мустакати мъже и строги жени в рамки. Винс се върна в спомените си за бабината му гостна в Джаксън Хайтс.
Не ги покани да седнат.
— Госпожице Дъркин, кажете ми, какво мислите за Гюс Боксър?
Бабата изсумтя.
— Този ли? Ако искате, вярвайте, това е един от малкото апартаменти, в който не се влачи да търси някой от прословутите си течове, а единствено тук има спукани тръби. Този мъж не ми е симпатичен. Не разбирам защо още го държат. Ходи нагоре-надолу в тези отвратителни дрехи. Винаги е кисел. Единствената причина според мен е, че му плащат много малко. Точно една седмица, преди да изчезне, чух Ерин Кели да му казва, че ако още веднъж го завари в апартамента си, ще се обади в полицията.
— Това ли му каза Ерин?
— Точно това. И беше права.
— Знаеше ли Гюс Боксър за количеството бижута, които минаваха през ръцете на Ерин Кели?
— Гюс Боксър знае всичко, което става в тази къща.
— Госпожице Дъркин, помогнахте ни много. Има ли още нещо, което можете да ни кажете?
Тя се поколеба.
— В продължение на няколко седмици, преди Ерин да изчезне, един млад мъж стоеше на отсрещния тротоар. Идваше винаги, когато започваше да се стъмва, така че не можех ясно да го видя. Сега не знам какви са били намеренията му. Но съм сигурна, че в онзи вторник вечерта, когато я видях за последен път, Ерин излезе сама и носеше онази голяма чанта през рамо. Очилата ми се бяха замъглили, та не съм съвсем сигурна дали същият мъж стоеше отсреща, но мисля, че беше той, и когато Ерин тръгна надолу по улицата, той я последва.