Мрачен, Крис си спомни колко беше щастлив, когато миналата година си купи „Мерцедес“. Продавачът го уговаряше да си инсталира системата за сигурност „Лойджак“.
— Вгражда се направо в електрическата инсталация — обясняваше му той. — Ако ви откраднат колата, можете да я откриете след няколко минути. Съобщавате на полицията по телефона вашия кодов номер, той е вкаран в компютър и предавател активира системата във вашия автомобил. Много от полицейските коли имат оборудване, с което могат да следят сигнала.
Беше минала едва една седмица, откакто я купи, когато я откраднаха пред галерията заедно с картина за сто хиляди долара, която беше отзад. Беше влязъл да си вземе куфарчето и когато излезе, колата я нямаше. Обади се да съобщи за кражбата и след петнадесет минути намериха колата и му я върнаха.
Ако Наш беше качил Дарси на открадната кола, която можеше да бъде проследена!
— О, Боже мой! — Крис прекоси тичешком стаята и сграбчи госпожа Хюз за ръката. — Къде държи Наш личните си документи — тук или в Ню Йорк?
Тя го изгледа стреснато.
— Тук. В стаята до библиотеката.
— Искам да ги видя.
— Не затваряйте — каза Винс някому по телефона. — Какво става, Крис?
Крис не отговори.
— Откога има докторът тази кола?
— Купи я преди около шест месеца — отговори Джон Хюз. — Той сменя колите си редовно.
— В това не се съмнявам.
Документите се намираха наредени в едно по-долно чекмедже. Не знаеше къде са ключовете.
Папката с документите за мерцедеса намериха лесно. Крис бързо я сграбчи. Ликуващият му вик накара останалите да дотърчат веднага. Той извади от папката книжката за системата „Лойджак“. Там беше записан кодовият номер на черния „Мерцедес“ на Наш.
Полицаят от Бриджуотър веднага разбра какво беше намерил Крис.
— Дайте ми го — каза му той. — Ще им се обадя. Служебната ни кола е оборудвана с тази система.
— Ти беше в болницата, Дарси — гласът на Майкъл беше спокоен.
Устата й беше толкова суха. Пиеше й се вода, но не искаше да го разсейва.
— Да. Имах менингит на гръбначния мозък. Помня, че се чувствах много зле. Мислех, че ще умра. Родителите ми седяха до леглото. Чух докторът да казва, че се страхува, че няма да издържа.
— Как реагираха майка ти и баща ти?
— Стояха прегърнати. Баща ми каза: „Барбара, оставаме двамата.“
— И това те нарани, нали?
— Разбрах, че нямат нужда от мен — прошепна тя.
— О, Дарси, не знаеш ли, че когато мислиш, че губиш някой, когото обичаш, инстинктивната ти реакция, е да потърсиш някой или нещо, на което да се опреш? Те са се опитвали да се справят, или по-точно, подготвяли са се да се справят с нещастието. Ако искаш, вярвай, но това е здравословно. И оттогава се опитваш да не ги допуснеш до себе си, така ли е?
Така ли правеше? Винаги се противеше на дрехите, които майка й купуваше, на подаръците, с които я заливаха, презираше начина им на живот, за който се бяха трепали през цялото време. Дори нейната работа. Дали с цялата тази борба не искаше да докаже нещо?
— Не, това не е така.
— Кое не е така?
— Моята работа. Аз наистина обичам онова, което върша.
— Обичам онова, което върша — Майкъл бавно, в такта на музиката повтори думите й. Беше започнала нова песен. „Запази последния танц за мен“. Той се изправи. — И аз обичам да танцувам. Сега, Дарси. Но преди това имам подарък за теб.
Ужасена, тя гледаше как се изправи и взе нещо зад стола. Обърна се към нея, в ръцете му имаше кутия за обувки.
— Купих тези обувки, за да танцуваш с тях, Дарси.
Той клекна пред канапето и събу ботушите й. Целият й инстинкт я предупреждаваше да не се съпротивлява. Тя заби нокти в дланите си, за да не се разкрещи. Пръстенът на Ерин се бе обърнал обратно и тя усещаше как повдигнатото „Е“ се бе впило в кожата й.
Майкъл отваряше кутията и махаше отвътре меката хартия. Извади едната обувка и я вдигна високо, за да може Дарси да й се порадва. Обувката беше сатенена, с отворени пръсти, с високо, тънко токче. Каишките бяха почти прозрачни лентички от злато и сребро. Майкъл взе десния крак на Дарси и го напъха в обувката, като завърза двойно дългите каишки. Пресегна се към кутията, извади и другата обувка и докато обуваше и нея, нежно галеше глезена й.
Когато обу и втората обувка, погледна я и се усмихна.