Уес отиде в Хатисбърг и се отби в дома на съдия Харисън, за да обядват насаме. След като неговата кантора беше поела трийсет дела от Баумор, не беше разумно да ги виждат заедно. Макар че не възнамеряваха да обсъждат належащи дела, все пак не беше удобно да демонстрират приятелска близост. Том Харисън ги беше поканил да му гостуват когато искат — и Уес, и Мери Грейс. Мери Грейс не беше в града и Уес се извини от нейно име.
Говориха си за политика. Съдебният район на Харисън включваше Хатисбърг, окръг Форест и трите селски окръга Кеъри, Ламар и Пери. Почти 80 процента от регистрираните гласоподаватели живееха в Хатисбърг, родния град на Том Харисън и на неговия опонент в изборите — Джой Хувър. Тя щеше да победи в някои от кварталите на Хатисбърг, но съдия Харисън беше убеден, че той ще се справи още по-добре. Не се притесняваше и за по-малките окръзи. Всъщност изобщо не се притесняваше от предстоящите избори. Хувър изглеждаше солидно финансирана, най-вероятно с външни средства, но съдия Харисън познаваше своя район и с радост участваше в политическата битка.
Окръг Кеъри, беше с най-малко население от четирите и населението продължаваше да намалява, в немалка степен с помощта на „Крейн Кемикъл“ и токсичните й отпадъци. Двамата избягнаха тази тема и вместо това поговориха за различни политици в Баумор и околностите му. Уес увери събеседника си, че семейство Пейтън, както и техните клиенти, приятели, пастор Дени От и семейството на Мери Грейс ще направят всичко възможно, за да го преизберат.
После разговорът се прехвърли към другите кампании — най-вече тази на Шийла Маккарти. Тя беше минала през Хатисбърг преди две седмици и беше останала половин час в кантората на Пейтън, където неловко беше избягнала темата за делата от Баумор, докато агитираше за преизбирането си. Семейство Пейтън си признаха, че не могат да й помогнат с пари, но обещаха да работят за кампанията й. На следващия ден им докараха цял камион рекламни табели и други агитационни материали, за да ги раздават.
Съдия Харисън се оплакваше от политизирането на Върховния съд.
— Не е правилно тези хора да се молят за гласове — каза той. — Ти самият, като адвокат на клиент в предстоящо дело, не би трябвало изобщо да контактуваш с върховните съдии. Но системата е такава, че една от тях сама идва в кантората ти да се моли за пари и подкрепа. И защо? Защото някакви специални интереси с много пари са решили да й отнемат мястото във Върховния съд. Искат да го купят. И тя отговаря на предизвикателството, като също започва да събира пари, но от своите хора. Системата е прогнила, Уес.
— И как може да се оправи?
— Или трябва да се махнат частните пари и кампаниите да се финансират с държавни средства, или да се премине към назначаване на върховните съдии без избори. В единайсет други щата са измислили как да ги назначават. Не съм сигурен, че техните върховни съдилища са много по-добри от нашите в чисто юридическо отношение, но поне не ги контролират специални икономически интереси.
— Познаваш ли Фиск? — попита Уес.
— Няколко пъти е работил в моя съд. Приятен човек, но няма никакъв опит. Изглежда добре в костюм и използва типичната техника на адвокатите, които защитават застрахователни компании. Завежда дела, подава исковете, урежда извънсъдебното споразумение, оттегля исковете и си тръгва, без да си цапа ръцете. Никога не е гледал дело, не е участвал в истински съдебен процес и никога не е проявявал интерес към работата като съдия. Помисли си, Уес. Във всеки малък град понякога се налага адвокатите да работят като градски съдии или помощници на съдиите по разни малки дела, така че всички като млади сме обличали съдийската тога, когато се е налагало. Но не и този човек. Във всеки малък град се налага адвокатите да решават случаи за хулиганство, наркотици и прочие. Онези от нас, които искаха да станат съдии, нямаха търпение да си поиграят на съдии и винаги бяха доброволци за такива случаи. Все пак трябва да започнеш отнякъде, нали така? Но не и този човек. Обзалагам се, че никога не е влизал в съда в Брукхейвън или в окръг Линкълн. Просто един ден се събужда и решава, че страстно желае да стане съдия, затова ще започне направо от най-високото място, така ли?! Приемам го като обида към всички нас, които работим в системата и я правим ефективна.
— Съмнявам се, че сам е решил да се кандидатира.
— Не, той е наемник. Което е още по-срамно. Значи просто се оглеждат, избират си някой зелен адвокат с хубава усмивка и липса на всякаква професионална биография, която би могла да стане прицел на атака, издокарват го в лъскава опаковка и го пускат на пазара. Това е политика. Но тя не трябва да замърсява съдебната система.