— Преди две години ги бихме с Макълуейн.
— Значи си оптимист, така ли?
— Не, господин съдия. Страхувам се до смърт. Сън не ме хваща, откакто Фиск обяви кандидатурата си, и няма да мога да спя, докато не бъде победен. В момента сме фалирали и затънали в дългове, така че не можем да напишем чек, но всички служители в кантората се съгласиха да работят допълнително по един час на ден и да обикалят по адреси, да раздават брошури, да окачват табели и да звънят по телефона. Изпратили сме писма на клиентите си. Разчитаме на приятелите си. Организирали сме всички в Баумор. Правим всичко възможно да спечелим, защото, ако загубим делото „Бейкър“, за нас няма бъдеще.
— Докъде стигна обжалването?
— Всички документи са подадени в срок. Чакаме от съда да ни кажат кога и дали изобщо ще искат обсъждане. Вероятно ще бъде в началото на следващата година.
— Значи няма шанс да се стигне до решение преди изборите?
— Никакъв. Това е най-важното дело в програмата на Върховния съд, но предполагам, че всички адвокати мислят така за собствените си дела. А Върховният съд работи по своя програма. Никой не може да ги притиска да я променят.
Двамата пиха студено кафе и разгледаха малката зеленчукова градина на съдията. Навън беше 37 градуса, така че Уес предпочиташе да си тръгва. Накрая си стиснаха ръцете на верандата. Докато се отдалечаваше с колата си, Уес не спираше да се притеснява за съдията. Харисън, изглежда, много повече се тревожеше за кампанията на Маккарти, отколкото за своята собствена.
Изслушването беше по искане за отхвърляне на обвинението, подадено от окръг Хайндс. Залата се владееше от съдия Фил Шингълтън. Беше малка, винаги пълна, с дъбова ламперия и задължителните избелели портрети на отдавна забравени съдии. Нямаше ложа за съдебни заседатели, защото в канцлерския съд не се гледат такива дела. На заседанията му рядко се събираше публика, но специално за това изслушване нямаше никакви свободни места.
Майърчек и Спано се бяха върнали от Чикаго и седяха заедно с радикално настроения си адвокат. В другата половина на залата имаше две млади жени, които представляваха окръга. Съдия Шингълтън призова за ред, поздрави публиката, отбеляза интереса на медиите и се зае да преглежда документите по делото. Двама художници вече работеха по портретите на Майърчек и Спано. Всички очакваха с нетърпение, докато Шингълтън разлистваше страниците на делото, сякаш ги виждаше за пръв път. В действителност съдията вече ги беше прочел многократно и дори беше написал собственото си становище.
— Питам от любопитство — обади се той, без да вдига поглед от документите. — Защо заведохте делото в канцлерския съд?
Адвокатът се изправи и отговори:
— Защото искахме да бъдем сигурни в безпристрастността на съда, ваша светлост. Освен това знаехме, че тук ще получим справедлив процес.
Ако последната забележка беше замислена като шега, никой не се засмя.
Причината делото да се заведе в този съд беше друга — така можеше да бъде отхвърлено по най-бързия начин. Изслушването в окръжен съд щеше да отнеме повече време. Ако се гледаше във федералния, щеше да поеме в съвсем неправилна посока.
— Слушам ви — въздъхна Шингълтън.
Радикалният адвокат бързо набра скорост и започна да държи реч срещу окръга, щата и обществото като цяло. Говореше на кратки, бързи изблици, твърде силно за малката съдебна зала и твърде пронизително, за да го слушаш повече от десет минути. И изобщо не пестеше думите си. Според него законите на щата бяха назадничави и несправедливи и дискриминираха неговите клиенти със забраната да сключат брак. Защо двама пълнолетни хомосексуалисти, които се обичат помежду си и желаят да поемат всички отговорности и задължения на брака, да не могат да получат същите привилегии и права, както двама хетеросексуални? Адвокатът успя да зададе този въпрос поне по осем различни начина.
Причината, както обясни една от младите жени, представляващи окръга, беше много проста: законите на щата не го позволяват. Елементарно. Според конституцията на щата единствено законодателният орган има право да създава закони, свързани с брака, развода и прочие. Ако и когато щатският законодателен орган одобри браковете между партньори от един и същ пол, тогава мистър Майърчек и мистър Спано ще бъдат свободни да следват желанията си.