След като бълваше огън в продължение на три страници, брошурата стигаше до гръмотевичния си финал. Преди пет години щатът Мисисипи беше описан от една бизнес организация като „съдебен ад“. Само четири други щата в страната получиха същото определение и цялата история изобщо нямаше да се разчуе, ако не беше разгласена от Търговския съвет. Благодарение на него определението влезе в новините и печатните реклами. И сега отново щеше да свърши работа. Според „Съдебни жертви за истината“ адвокатите до такава степен бяха злоупотребили със системата на правораздаването в щата Мисисипи, че щатът се беше превърнал в бунище за всякакви дела. Някои от ищците дори не живееха тук. Както и повечето от адвокатите в съда. Те търсеха в интернет форумите, докато откриеха приятелски настроен окръг с приятелски настроен съдия, и завеждаха делата си там. Резултатът от това бяха огромни наказателни присъди. Щатът си беше създал съмнителна репутация, ето защо много компании го отбягваха. Десетки заводи бяха затворени и преместени другаде. Хиляди работни места бяха закрити.
И всичко това — благодарение на адвокатите, които просто обожаваха Шийла Маккарти и съчувствието й към ищците, така че бяха готови на всичко, за да остане тя във Върховния съд.
Писмото завършваше с апел към здравия разум. Никъде в него не се споменаваше Рон Фиск.
Същото послание беше изпратено и по електронната поща — на около шейсет и пет хиляди адреса едновременно.
Няколко часа по-късно то достигна и до адвокатите, които го разпратиха на всички осемстотин членове на своята организация.
Нат Лестър остана очарован от нея. Като шеф на предизборната кампания той предпочиташе широка подкрепа от различни организации, но истината беше, че основните спонсори на Маккарти си оставаха адвокатите. Така че той искаше те да бъдат разгневени, с пяна на устата, да са готови за истинска класическа битка. Досега бяха дарили за кампанията по-малко от 600 хиляди долара. Нат имаше нужда от двойно по-голяма сума, а единственият начин да я получи беше да взривява бомби.
Затова той изпрати имейли до всички адвокати, в които обясняваше спешната нужда възможно най-бързо да се отговори на тази пропаганда. На негативната кампания както в печата, така и по телевизията трябваше да се реагира мигновено. Писмата по пощата бяха скъпо, но много ефективно рекламно средство. Според него разходите за писмата от „Съдебни жертви за истината“ бяха 300 хиляди долара (в действителност бяха 320 хиляди). И тъй като възнамеряваше да изпраща материали по пощата повече от веднъж, той щеше да има нужда от финансова инжекция в размер на 500 хиляди долара, така че настояваше адвокатите да му обещаят тази помощ с незабавен отговор. На кодирания му електронен адрес автоматично щеше да се изчислява общата сума на даренията и докато тя не достигнеше заветните 500 хиляди долара, предизборната кампания практически беше неефективна. Тази тактика много приличаше на изнудване, но Нат си оставаше боец по душа и познаваше колегите си. Писмата вдигнаха кръвното налягане почти до смъртоносни равнища. И бездруго всички бяха войнствени по природа, така че обещанията за средства веднага заваляха.
Докато ги манипулираше, Нат успя да се срещне и с Шийла, за да се опита да я успокои. Никога преди не я бяха атакували по този начин. Беше огорчена, но и разгневена.
Битката бе започнала и мистър Натаниъл Лестър й се наслаждаваше. Само за два часа беше измислил и написал отговора и беше уговорил напечатването на необходимите материали. Двайсет и четири часа след като посланието на „Съдебни жертви за истината“ бе изпратено по електронната поща, 330 адвокати вече бяха обещали общо 515 хиляди долара за предизборната кампания на Шийла Маккарти.
Нат подгони и Националната асоциация на адвокатите, членове на която бяха направили цяло състояние в щата Мисисипи. Той препрати обвинителната брошура на „Съдебни жертви за истината“ на хиляда и четиристотин адвокати, членове на асоциацията.
Три дни по-късно Шийла Маккарти отвърна на удара. Отказвайки да се крие зад името на някаква глупава организация, създадена с единствената цел да изпраща пропагандни материали, тя (тоест Нат) реши да изпрати отговор от собствено име. Бе във вид на писмо, увенчано с нейна доста сполучлива снимка. В него тя благодареше лично на всеки гласоподавател за подкрепата му/й, след което следваше сбито описание на професионалния й опит и квалификация. Твърдеше, че не изпитва към опонентите си нищо друго, освен уважение, но все пак нито един от тях не беше обличал съдийската тога. Всъщност нито един от двамата никога не беше проявявал интерес към съдийската професия.