Скоро след като Уес се отби, за да му обещае 50 хиляди долара по дълга, Хъфи отиде в кабинета на директора на банката и гордо го осведоми, че дългът на семейство Пейтън рязко ще намалее. А когато два дни по-късно научи лошата новина, че това всъщност няма да се случи, не посмя да каже на никого.
Не можа да спи почти цяла седмица, но най-сетне се стегна и отново застана лице в лице с най-ужасния си кошмар. Пристъпи пред голямото бюро на директора, преглътна тежко и каза:
— Имам лоши новини, сър.
— Къде са парите? — попита в отговор мистър Къркхед.
— Няма да стане, сър. Извънсъдебното споразумение, което щяха да сключат, се е провалило.
Мистър Пръцхед дори не изруга. Вместо това просто каза:
— Поискай незабавно изплащане на дълга. Веднага.
— Какво?!
— Чу какво казах.
— Не можем да го направим. Те плащат по две хиляди всеки месец!
— Страхотно. Това дори не покрива лихвата. Поискай да го изплатят. Веднага.
— Но защо?!
— Ще ти кажа няколко причини, Хъфи. На първо място, изплащането на дълга е просрочено поне с една година. На второ място, той изобщо не е обезпечен. Като банкер би трябвало да осъзнаваш какъв е проблемът.
— Да, но те се опитват да върнат парите!
— Изпрати искане за погасяване на дълга. Ако не го направиш веднага, ще те понижа или направо ще те уволня.
— Това е отвратително!
— Не ме интересува — каза Къркхед.
После поомекна.
— Решението не е мое, Хъфи. Имаме нови собственици, които ми наредиха да прибера дълга.
— Но защо точно сега?
Къркхед вдигна телефона и протегна слушалката към Хъфи.
— Искаш ли да се обадиш в Далас и да ги попиташ лично?
— Но така семейство Пейтън ще фалират!
— Те отдавна са фалирали. Сега просто ще го обявят официално.
— Кучи син!
— На мен ли говориш, синко?
Хъфи се вторачи в дебелата плешива глава на шефа си и въздъхна.
— Всъщност не. По-скоро на кучия син в Далас.
— Това ще си остане между нас, нали така?
Хъфи се върна в кабинета си, затръшна вратата и се вторачи в стената. Така мина цял час. Пръцхед щеше скоро да се появи отново, за да провери докъде е стигнал.
Уес беше в центъра на града, на изслушване на свидетелски показания. Мери Грейс седеше на бюрото си и прие обаждането.
Тя се възхищаваше на Хъфи за смелостта, с която им беше отпуснал много по-голям кредит, отколкото беше разрешено, но въпреки това винаги потръпваше, когато чуеше гласа му.
— Добро утро, Том — каза вежливо тя.
— Не е добро, Мери Грейс — отвърна той. — Всъщност е ужасно, отвратително утро, едно от най-гадните.
Настъпи тягостно мълчание. После тя каза:
— Слушам те.
— Банката — не тази, с която сте свикнали, а друга, с нови собственици, които съм виждал само веднъж и не искам да виждам отново — е решила, че вече не може да чака да си получи парите. Банката — не аз, а банката — настоява да погасите дълга веднага.
Мери Грейс издаде странен гърлен звук, който можеше да мине за възклицание, но всъщност не беше дори това. Първата й мисъл беше за баща й. С изключение на подписите на семейство Пейтън, единственото друго нещо, с което беше гарантиран този кредит, бяха 800 000 квадратни метра обработваема земя, собственост на баща й от много години насам. Земята беше близо до Баумор и не включваше родния й дом и 170 000 квадратни метра около него. Сега банката щеше да му я отнеме.
— Има ли някаква специална причина, Хъфи? — попита хладно тя.
— Абсолютно никаква. Решението не е взето в Хатисбърг. Ако си спомняш, Секънд Стейт Банк се продаде на дявола.
— Това е безсмислено.
— Съгласен съм.
— Така ще ни принудите да обявим фалит, а банката няма да получи нищо.
— С изключение на онази ферма, да.
— Значи ще вземете фермата?
— Някой ще го направи. Надявам се да не съм аз.
— Ще бъде умно от твоя страна да не си ти, Хъфи. Защото може да има убийство.
— Да се надяваме, че жертвата ще бъде старият Пръцхед.
— Ти в офиса ли си?
— Да, и съм заключил вратата.
— Уес е в центъра. Ще бъде при теб след петнайсет минути. Отключи вратата.
— А, не — каза Хъфи.