Петнайсет минути по-късно Уес нахлу в офиса на Хъфи, почервенял от гняв и готов да удуши някого.
— Къде е Пръцхед? — попита той.
Хъфи скочи зад бюрото си и вдигна ръце във въздуха.
— Успокой се, Уес.
— Къде е Пръцхед?! — настоя Уес.
— Точно в момента е в колата си на път към някаква спешна среща, която изникна преди десет минути. Седни, Уес.
Уес си пое дълбоко дъх, после се отпусна на един стол. Хъфи го изгледа продължително, преди да седне зад бюрото си.
— Той не е виновен, Уес — каза Хъфи. — Технически погледнато, този кредит трябваше да се върне преди почти две години. Можеше да ви притисне още преди месеци, но не го направи. Знам, че не го харесваш. И аз не го харесвам. И собствената му жена не го харесва. Но той беше много търпелив. Решението не е взето тук, а в централния офис.
— Дай ми име на някого в централния офис.
Хъфи побутна към него едно писмо, получено по факса. Писмото беше адресирано до семейство Пейтън, на официална бланка на Ню Виста Банк, и беше подписано от заместник–директора мистър Ф. Патерсън Дювал.
— Пристигна преди трийсет минути — обясни Хъфи. — Не познавам мистър Дювал. Два пъти звънях в офиса му, но той беше във важна среща. Сигурен съм, че срещата ще продължи, докато не спрем да го търсим. Няма смисъл да си губим времето, Уес.
В писмото се настояваше за изплащане на дълга в пълния му размер — 414 656 долара и 22 цента, като всеки ден се трупаше лихва от 83 долара и 50 цента. Според условията на договора и настоящото писмо семейство Пейтън разполагаха с четирийсет и осем часа, за да изплатят тази сума, в противен случай щяха да последват процедури за събиране на дълга и запор върху материални активи. Естествено, съдебните разходи и хонорарите на адвокатите също щяха да бъдат добавени към дължимата сума.
Уес бавно прочете писмото и се опита да се успокои. После го остави на бюрото.
— Двамата с Мери Грейс всеки ден говорим за този дълг, Хъфи. Превърнал се е в част от брака ни. Говорим си за децата, за работата, за дълга към банката и какво има за вечеря. Не спираме да мислим за него и се скъсахме от работа, за да платим другите си задължения, така че да можем да се скъсаме от работа, за да се издължим на банката. Миналата седмица бяхме на косъм да ви върнем петдесет хиляди наведнъж. Дали сме дума да не спираме да работим, докато не се отървем от дълга си. А сега някакъв негодник в Далас е решил, че му е омръзнало да го гледа във всекидневните си отчети. Но знаеш ли какво, Хъфи?
— Какво?
— Банката току-що се прецака сама. Ще обявим фалит, а ако се опитате да наложите запор върху земята на моя тъст, ще обявим фалит и от негово име. А когато излезем от фалита и си стъпим на краката, познай кой няма да си получи парите.
— Онзи негодник в Далас?
— Точно така. Банката няма да получи нито цент. Ще бъде прекрасно. Когато изкараме тези четиристотин хиляди долара, те ще си останат за нас.
Късно следобед Уес и Мери Грейс събраха служителите си на извънредно заседание в „Дупката“. Освен унижението, че трябваше да обявят фалит, което явно не беше проблем за никого от присъстващите, нямаше за какво друго да се притесняват. В действителност действията на банката дори щяха да им позволят да дишат по-леко. Щяха да спрат да изплащат по 2000 долара всеки месец и да използват парите за нещо друго.
Разбира се, основният повод за тревога беше земята на мистър Шелби, бащата на Мери Грейс. Но Уес имаше план. Щеше да намери някой приятел, който да участва на търга за разпродажба, организиран от банката, и да я купи. Земята формално щеше да смени собственика си, но щеше да остане тяхна по силата на приятелско споразумение, докато не му върнеха парите — може би до една година. Нито Уес, нито Мери Грейс искаха баща й да пострада от фалита им.
Минаха четирийсет и осем часа, в които не бе направено никакво плащане. Банката удържа на обещанието си и заведе дело. Адвокатът на банката — местен юрист, с когото семейство Пейтън се познаваха добре — им се обади предварително, за да се извини. Представляваше банката от години и не искаше да я губи като клиент. Мери Грейс прие извинението му и великодушно му разреши да ги съди.
На следващия ден семейство Пейтън обявиха фалит — както като физически лица, така и от името на адвокатска кантора „Пейтън и Пейтън“. Приложиха списък от материални активи на обща стойност 35 хиляди долара — две стари коли, мебели и офисно обзавеждане, — които бяха застраховани. Приложиха и списък на дълговете си в размер на 420 хиляди долара. Обявяването на фалита практически прекрати хода на делото срещу тях, заведено от банката, и в дългосрочен план щеше да го обезсмисли. На следващия ден новината беше съобщена на втора страница на „Хатисбърг Америкън“.