Нат беше решил да не споделя с тях някои особено потискащи слухове. Тази сутрин му беше позвънил репортер от всекидневника в Билокси, за да му зададе няколко въпроса. Журналистът събираше материал за статия, посветена на актуалната тема за гей браковете. По време на интервюто, което продължи десет минути, журналистът между другото сподели с Нат, че най-големият телевизионен канал на брега на Мексиканския залив вече е продал праймтайм на предизборния щаб на Рон Фиск за един милион долара за следващите три седмици. Смяташе се, че това е най-голямата продажба на телевизионно време в историята на политическите кампании.
Новината беше толкова потискаща, че Нат се чудеше дали да каже на Шийла. Засега смяташе да я запази само за себе си. И със сигурност нямаше да я сподели с адвокатите. Цифрата беше толкова зашеметяваща, че можеше да съкруши бойния дух в лагера на съдия Маккарти.
Накрая президентът на Асоциацията на адвокатите Боби Нийл състави план за действие, който не беше скъп. Щеше да изпрати спешно съобщение по електронната поща до всичките осемстотин членове, в който да опише плачевното състояние на кампанията и да моли за съдействие. Всички адвокати щяха да бъдат инструктирани: 1. Да съставят списък от поне десет клиенти, които имат желание и възможност да напишат чек за 100 долара; и 2. Да съставят списък от други клиенти и приятели, които могат да бъдат мотивирани да участват в кампанията, като агитират от врата на врата и станат членове на избирателните комисии. Подкрепата на най-ниско равнище беше решаваща.
Вече се канеха да разпуснат срещата, когато Уили Бентън се изправи в края на масата и помоли за внимание. Държеше лист, гъсто напечатан със ситен шрифт от двете страни.
— Това е запис на заповед от Гълф Банк в Паскагула — обяви той.
Няколко от присъстващите изпитаха внезапно желание да се скрият под масата. Бентън обичаше театралните жестове.
— Половин милион долара — произнесе той бавно и сумата сякаш изкънтя в стаята. — В подкрепа на предизборната кампания на Шийла Маккарти. Аз вече подписах записа и сега ще го пусна да обиколи масата. Тук сме дванайсет души. Трябват ни десет подписа, за да влезе в сила. Всеки от нас ще гарантира за петдесет хиляди долара.
Настъпи пълно мълчание. Погледите на присъстващите подскачаха от едно лице на друго. Някои вече бяха дали повече от 50 хиляди, други — много по-малко. Някои щяха да похарчат 50 хиляди за гориво на частните си самолети само през следващия месец, други бяха на нож с кредиторите си. Но независимо от състоянието на банковите си сметки всички присъстващи искаха да удушат малкия негодник Бентън.
Той подаде полицата на нещастника, който му се падаше отляво. Точно той нямаше частен самолет. За щастие, такива моменти в кариерата се случват рядко. Ако подпишеш, автоматично се превръщаш в човек на място, който не се бои да рискува. Ако я предадеш нататък, без да подпишеш, можеш направо да се откажеш от адвокатската професия, да си идеш вкъщи и да захванеш бизнес с недвижими имоти.
Така че всички дванайсет присъстващи сложиха подписите си.
28
Перверзникът се казваше Даръл Сакет. Когато го видяха за последен път, беше на трийсет и седем и се намираше в окръжния затвор, където за пореден път очакваше да го съдят за сексуално посегателство срещу малки деца. Със сигурност приличаше на виновен: имаше дълго ниско чело, безизразни изпъкнали очи, уголемени допълнително от дебелите стъкла на очилата му, мърлява едноседмична брада и голям белег на челюстта — лице, което можеше да стресне всеки родител, пък и изобщо всеки гражданин. Беше доказан педофил — арестуван бе за пръв път, когато беше на шестнайсет. Последваха още много арести и поне четири присъди в четири различни щата.
Сакет — със страшната физиономия и отвратителното криминално досие — беше представен на регистрираните гласоподаватели в южния избирателен окръг на щата Мисисипи с помощта на лъскав материал, изпратен по пощата от поредната новопоявила се организация: „Жертвите отвръщат на удара“. Беше в размер от две страници и представляваше нещо средно между биография на жалкия престъпник и обобщение на ужасните недостатъци на съдебната система.
„Защо този човек е на свобода?!“ — крещеше текстът. А отговорът гласеше: „Защото съдия Шийла Маккарти отхвърли присъдата срещу него по шестнайсет отделни обвинения в сексуално посегателство срещу деца.“ Осем години по-рано съдебните заседатели бяха признали Сакет за виновен и съдията го беше осъдил на доживотен затвор без право на обжалване. Адвокатът му, който получаваше парите си от данъкоплатците, реши да обжалва присъдата във Върховния съд, където „Даръл Сакет попадна във всеопрощаващата прегръдка на съдия Шийла Маккарти“. Маккарти бе унизила честните, усърдни следователи, които бяха изтръгнали пълни самопризнания от Сакет. Беше ги укорила заради методите им при събиране на доказателства, които според нея бяха незаконни. Беше атакувала съдията, който беше определил присъдата и беше широко уважаван заради твърдата си позиция срещу престъпността за това, че бе приел за доказателства както самопризнанията, така и материалите, открити в апартамента на Сакет. (Съдебните заседатели останали видимо разтърсени, когато ги принудили да разгледат материалите с детска порнография; открити в жилището на Сакет от ченгетата по време на „законния“ обиск.) Съдия Маккарти беше заключила, че обвиняемият никак не й е симпатичен, но че тя просто няма друг избор, освен да отхвърли присъдата и да върне делото за преразглеждане.