Сакет беше преместен от щатския затвор обратно в затвора на окръг Лодърдейл, откъдето успя да избяга само една седмица по-късно. Оттогава никой не беше чувал нищо за него. Беше някъде навън — „на свобода“ — и несъмнено продължаваше да насилва невинни деца.
Писмото завършваше с обичайната разпалена реч срещу либералните съдии. Със ситен шрифт беше отпечатано стандартното одобрение от името на Рон Фиск.
Някои важни факти бяха нарочно пропуснати, за да не развалят общото впечатление. Например, че присъдата на Сакет беше отхвърлена и делото беше върнато за преразглеждане с 8 на 1 гласа. Действията на полицията в хода на разследването бяха толкова шокиращо неадекватни, че четирима други съдии във Върховния съд написаха становища, които бяха доста по-остри от думите на Маккарти — както по отношение на насилието, използвано за изтръгване на самопризнанията, така и по отношение на произволния и незаконен обиск. Единственият гласувал за потвърждаване на присъдата — съдия Романо — никога не беше отхвърлял присъда по криминално дело и тайно се беше заклел никога да не го прави, каквото и да се случи.
Сакет всъщност беше мъртъв. Беше убит при сбиване в бар преди четири години в щата Аляска. Новината за смъртта му не стигна до щата Мисисипи, а когато досието му в окръг Лодърдейл беше затворено, нито един репортер не го забеляза. Истината беше разкрита едва от задълбоченото разследване на Бари Райнхарт, но в този случай това вече нямаше никакво значение.
Защото истината отдавна нямаше място в предизборната кампания на Рон Фиск. Кандидатът беше прекалено зает, за да проверява всички подробности, и се беше доверил напълно на Тони Закари. Предизборната му кампания се беше превърнала в кръстоносен поход, висша мисия, и ако се налагаше фактите да бъдат малко изкривявани или дори пренебрегвани, това беше в името на далеч по-важната крайна цел. А и изборите все пак бяха политика — мръсна игра, в която беше сигурно, че другата страна също не играе честно.
Бари Райнхарт никога не беше позволявал на истината да го спре. Единственото му притеснение беше някой да не разкрие лъжите му. Ако някой побъркан като Даръл Сакет беше на свобода, жив и зает с отвратителните си деяния, историята му ставаше много по-шокираща и полезна. Мисълта, че Сакет всъщност е мъртъв, беше приятна, но Райнхарт предпочиташе да употребява силата на страха. Той знаеше, че Маккарти няма какво да отговори. Тя беше отхвърлила присъдата срещу Сакет, и толкова. Всяко усилие да го обясни щеше да бъде безполезно при трийсетсекундните телевизионни клипове и кратките ефектни фрази.
След първоначалния шок от клипа тя просто щеше да се опита да забрави за Сакет.
В действителност след първоначалния шок й се наложи да се върне към онзи случай. Шийла видя клипа в интернет, на сайта на „Жертвите отвръщат на удара“, след истеричното обаждане на Нат Лестър. Помощникът й Пол намери въпросното дело и те го прочетоха мълчаливо. Тя почти го беше забравила. Оттогава бяха минали осем години, през които беше прочела хиляди документи и беше написала стотици становища.
— Правилно си гласувала — отбеляза Пол.
— Да — отвърна тя. — Тогава защо сега изглежда толкова погрешно?
Беше затънала в работа, бюрото й беше затрупано с документи по десетина различни дела. Беше като зашеметена от новата атака.