— Искаме да се оттеглиш и да подкрепиш Фиск. Нищо сложно.
Коули изгълта рома си на един дъх, без да откъсва поглед от Марлин.
— Продължавай — изръмжа той.
— Това е всичко. Шансовете ти да спечелиш не са големи — меко казано. Ти свърши добра работа, като създаде малко бъркотия и атакува Маккарти, но вече е време да се откажеш и да ни помогнеш да изберем Фиск.
— Ами ако не подкрепям Фиск?
— Сигурен съм, че и той не би те подкрепил. Но няма значение. Купонът свърши. Позабавлява се, писаха за теб във вестниците, запозна се с много интересни хора и прочие, но вече си произнесъл последната си реч.
— Бюлетините ми са отпечатани. С моето име.
— Това означава само, че част от твоите почитатели, които не са чули новината за оттеглянето ти, все пак ще гласуват за теб. Не е голям проблем.
Коули отново отпи голяма глътка и каза:
— Добре, значи бяха сто хиляди, за да вляза. А колко ще получа, за да изляза?
— Петдесет.
Той поклати глава и хвърли поглед към масите за блекджек.
— Не е достатъчно.
— Не съм дошъл да преговаряме. Петдесет хиляди долара в брой. В същото куфарче като предишния път, но този път няма да тежи толкова.
— Съжалявам. Цената ми е сто хиляди долара.
— Утре пак ще дойда по същото време, на същото място — каза Марлин и си тръгна.
В девет часа на следващата сутрин двама агенти на ФБР почукаха на вратата на хотелския апартамент на Клийт Коули. В крайна сметка той успя да стигне до прага и изръмжа:
— Кой е?
— ФБР. Отвори вратата.
Клийт открехна вратата и надзърна над веригата. Бяха като близнаци. Тъмните им костюми бяха еднакви. Явно се подстригваха на едно и също място.
— Какво искате? — попита той.
— Имаме няколко въпроса. И предпочитаме да не стоим отвън.
Клийт отвори вратата и ги пусна да влязат. Беше облечен с тениска и баскетболни шорти, смъкнати до коленете. Докато се настаняваха около малката маса, той ровеше в размътения си мозък, за да се сети кой закон е нарушил. Не помнеше да е направил нещо нередно в последно време, но нямаше и как да се сети в този отвратително ранен час. Успя да настани тромавото си туловище на един стол — колко ли беше напълнял през последния месец? — и хвърли поглед на служебните им значки.
— Познаваш ли Мик Ръниън? — попита единият.
Клийт го познаваше, но не искаше да си го признава веднага.
— Може би — отвърна той.
— Дилър на амфетамини. Преди три години си го представлявал пред федералния съд. Признал се е за виновен, за да получи минималната присъда от десет години, оказал е съдействие на властите, добро момче.
— А, да. Този Мик Ръниън.
— Да, точно този. Той плати ли ти хонорара?
— Финансовите документи са в кантората ми в Начес.
— Супер. Защото имаме съдебно разрешение да ги проверим. Ще можем ли да се срещнем утре там?
— С удоволствие.
— Така или иначе, според нас в твоите документи няма да пише нищо за хонорара, който ти е платил мистър Ръниън. Разполагаме с много надежден източник, който твърди, че мистър Ръниън ти е платил в брой двайсет хиляди долара и тази сума не е вписана никъде.
— Наистина ли?
— И ако се окаже вярно, това представлява нарушение на закона срещу рекета и корупцията, както и някои други федерални разпоредби.
— Добрият стар закон срещу рекета и корупцията. Ако не беше той, щяхте да останете без работа.
— По кое време да се срещнем утре?
— Утре мислех да се погрижа за предизборната си кампания. Изборите са след две седмици.
Двамата агенти се вторачиха в чудовището с помътнял поглед, разбъркана коса и тежък махмурлук, което седеше срещу тях. Не можеха да си го представят като кандидат за Върховния съд.
— Ще бъдем в кантората ти в Начес утре по обяд. Ако не се появиш, имаме съдебно разрешение да те арестуваме. Това със сигурност ще впечатли гласоподавателите.
С тези думи двамата излязоха от стаята с маршова стъпка и затръшнаха вратата след себе си.
Марлин се появи късно следобед, както беше обещал. Поръча си кафе, което не докосна. Клийт си поръча ром със сода, а по дъха му се познаваше, че не му е първият за деня.
— Ще се договорим ли за петдесет хиляди долара, Клийт? — попита Марлин, след като дълго време само следеше с очи сервитьорките, които сновяха наоколо.
— Все още мисля.
— Двамата агенти тази сутрин — продължи Марлин — държаха ли се прилично?