Едно извънсъдебно споразумение щеше да затвори най-грозната глава в историята на града и да отвори нова. Притокът на средства щеше да компенсира пострадалите. Парите щяха да се похарчат в окръга и да дадат тласък на замиращата му икономика. „Крейн Кемикъл“ със сигурност щяха да бъдат принудени да отстранят замърсяването, след което водата може би отново щеше да стане безопасна за хората. Баумор с чиста вода — това беше като мечта, в която беше почти невъзможно да повярваш. Хората най-сетне щяха да забравят грозния прякор „Тумор“.
Извънсъдебното споразумение щеше да бъде най-бързият и окончателен край на кошмара. Никой в града не искаше продължителен и грозен съдебен процес. Никой не искаше да бъде подложен на това, което беше преживяла Джанет Бейкър.
Нат Лестър тормозеше редакторите и репортерите от вестниците вече цял месец. Беше побеснял от лъжливата информация, която заля южната част на щата Мисисипи, и беше още по-ядосан на редакторите, че не протестираха срещу нея. Беше съставил доклад, в който анализираше кампанията на Рон Фиск — в пресата, по пощата, по радиото, интернет и по телевизията — и посочваше всяка лъжа, полуистина и манипулирано твърдение. Беше изчислил на базата на пощенските и рекламните тарифи парите, които се изливаха в предизборната кампания на Фиск. Според него общата сума възлизаше поне на 3 милиона долара, повечето от които идваха от компании и лица извън щата Мисисипи. Но нямаше как да го докаже преди изборите. Докладът му беше изпратен по електронната поща и по куриери до всеки вестник в избирателния регион, последван от агресивни обаждания по телефона. Нат Лестър допълваше доклада всеки ден, изпращаше го отново и пак звънеше по телефона. И най-сетне всичко това даде резултат.
За негово удивление и дълбоко удовлетворение трите най-големи вестника в региона го уведомиха — поотделно и неофициално, разбира се, — че планират да публикуват яростни редакционни статии срещу предизборната кампания на Рон Фиск в предстоящите си неделни издания.
Късметът на Нат не свърши дотук. Въпросът за гей браковете привлече вниманието на „Ню Йорк Таймс“ и в Джаксън пристигна един репортер, за да го проучи на място. Казваше се Гилбърт и скоро се озова в предизборния щаб на Маккарти, където Нат му разказа всичко, макар и неофициално. Даде на Гилбърт и телефонните номера на двамата студенти по право, които следяха Майърчек и Спано.
Също неофициално студентите разказаха на Гилбърт всичко, което бяха научили, и му показаха доклада си. Бяха прекарали в Чикаго четири дни, през които бяха научили доста. Бяха се запознали с Майърчек в неговия бар близо до Евънстън и му бяха казали, че наскоро са пристигнали в града и си търсят приятели. Бяха прекарали дълги часове в заведението му, където се бяха напивали с редовните клиенти, и нито веднъж не бяха чули някой да споменава нещо за съдебен процес в щата Мисисипи. На снимките, публикувани във вестника в Джаксън, Майърчек беше с руса коса и смешни очила. В Чикаго косата му беше по-тъмна и той не носеше очила. Дори се бяха снимали с него за спомен. Колкото до Спано, бяха посетили дизайнерското студио, където той работеше като консултант на купувачи на по-евтини жилища. Там се престориха, че наскоро са се нанесли в стара сграда наблизо, и прекараха два часа с него. Спано забеляза акцента им и в някакъв момент от разговора ги попита откъде са. Когато отговориха, че са от Джаксън, щата Мисисипи, той не реагира.
— Ходил ли си там? — беше го попитал единият.
— Минавал съм няколко пъти — беше отвърнал Спано.
А се предполагаше, че е регистриран гласоподавател с шофьорска книжка от Мисисипи и настоящ ищец пред Върховния съд на този щат. Макар че Спано нито веднъж не се беше появил в бара на Майърчек, двамата, изглежда, наистина бяха двойка. Живееха на един и същ адрес в малка къща на Кларк Стрийт.