После Карл състави план как да купи още пет милиона акции в момента, в който отворят борсата. Самоличността на купувача нямаше да бъде разкрита, преди да подаде формулярите, изисквани от Комисията по ценните книжа и фондовите борси десет дни по-късно.
Но тогава, разбира се, изборите щяха да са минали.
През цялата година след обявяването на присъдата той тайно и методично увеличаваше дела си в компанията. С помощта на офшорни тръстове, банки в Панама, две подставени корпорации в Сингапур и експертните съвети на швейцарски банкер Трюдо Груп вече притежаваше 60 процента от „Крейн Кемикъл“. Бързата покупка на още десет милиона акции щеше да увеличи дела на Карл до 77 процента.
В 2:30 ч. следобед в петък „Крейн Кемикъл“ пуснаха кратко съобщение до пресата, в което се казваше, че „обявяването на фалит се отлага за неопределено време“.
Бари Райнхарт не следеше новините от Уолстрийт. Финансовите операции на „Крейн Кемикъл“ не го интересуваха. През следващите седемдесет и два часа трябваше да мисли за поне трийсет различни важни неща, нито едно от които не биваше да се пропуска. И все пак, след като беше прекарал последните пет дни в хотелския си апартамент, имаше нужда да се пораздвижи.
Тони седна зад волана и двамата излязоха от Джаксън и отидоха в Хатисбърг, където Бари набързо разгледа забележителностите: сградата на окръжния съд, където с обявяването на присъдата беше започнало всичко; полуизоставеният търговски център, който семейство Пейтън наричаха свой офис — от едната им страна имаше зала за карате, а от другата — магазин за уиски; и няколко квартала, където предизборните плакати на Рон Фиск бяха два пъти повече от тези на Шийла Маккарти. Двамата вечеряха в един ресторант в центъра и в 7:00 ч. паркираха пред спортната зала „Рийд Грийн“ в кампуса на местния университет. Поседяха в колата трийсет минути, като гледаха как хората пристигат — в микробуси, училищни автобуси и луксозни автобуси с името на съответната църква. Идваха отвсякъде — от Първис, Попларвил, Лъмбъртън, Баумор, Колинс, Маунт Олив, Бруклин и Санд Хил.
— Някои от тези градове са на един час път оттук — отбеляза доволно Тони.
Богомолците се изсипваха на паркингите около спортната зала и бързо влизаха вътре. Много от тях носеха еднакви плакати в синьо и бяло с надпис „Да спасим семейството“.
— Къде ги поръча? — попита Тони.
— Във Виетнам.
— Виетнам?
— Да, по долар и десет цента парчето, общо петдесет хиляди. Китайската компания искаше по долар и трийсет.
— Радвам се, че пестим пари.
В 7:30 ч. вечерта Райнхарт и Закари влязоха в спортната зала и се изкачиха до най-високите редове — възможно най-далеч от развълнуваната тълпа. В единия край беше издигната сцена, украсена с огромни банери с надпис „Да спасим семейството“. Популярен госпъл квартет, съставен от бели изпълнители (хонорарът им беше 4500 долара за една вечер и 15 000 за целия уикенд), вече подгряваше публиката. На пода бяха наредени хиляди сгъваеми столове, вече заети от развеселени хора.
— Колко зрители събира тази зала? — попита Бари.
— Осем хиляди, когато има баскетболен мач — отвърна Тони и хвърли поглед към пространството зад сцената, което все още беше празно. — Като броим и сгъваемите столове, според мен сме по-близо до девет хиляди.
Бари изглеждаше доволен.
Водещият събитието беше местен проповедник, който първо укроти тълпата с продължителна молитва. В края й много от присъстващите вдигнаха ръце, все едно се опитваха да достигнат небето. Докато се молеха горещо, хората често шепнеха или направо говореха на глас. Бари и Тони наблюдаваха отстрани, защото не изгаряха от желание да се включат.
Квартетът подгря публиката с още една песен, а после на сцената излезе госпъл хор от чернокожи изпълнители, който разтърси залата с шумна версия на популярния химн „Ще отлетя“. Първият говорител беше Уолтър Ътли от Американския съюз на семействата със седалище във Вашингтон и когато застана на подиума, Тони си спомни първата им среща преди десет месеца. Тогава Рон Фиск започваше кампанията си. Струваше му се, че са минали години. Ътли не беше проповедник, нито добър оратор. Той отегчи хората, когато започна да изрежда всички злини, които се раждаха във Вашингтон. После яростно нападна съдилищата, политиците и всички останали лоши хора. Когато свърши, публиката го аплодира и размаха плакатите си.
Последва още музика. И още една молитва. Звездата на митинга беше Дейвид Уилфонг, християнски активист, който притежаваше завидното умение да се вмъква във всяка голяма дискусия, свързана с Бог. Всеки ден двайсет милиона души слушаха неговото радиопредаване. Много от тях му изпращаха пари. Много си купуваха книгите и аудио записите му. Беше добре образован и ръкоположен за свещеник, имаше страстен яростен глас и за пет минути успя да вдигне всички на крака, за да го аплодират. Осъди неморалните действия на всички фронтове, но запази най-тежките думи за хомосексуалистите и лесбийките, които искаха да сключват бракове помежду си. Публиката отказваше да седне на местата си. Това беше единствената им възможност да изкажат позицията си на висок глас, пред много други хора. След всяко трето изречение Уилфонг трябваше да изчака да стихнат аплодисментите и виковете.