Беше първата събота на април — хладна сутрин в целия щат. Група от притеснени играчи, родители и най-вече треньори се събра в градския парк за началото на бейзболния сезон. Девет и десетгодишните деца отидоха на едно игрище, а единайсет и дванайсетгодишните — на друго. Всички играчи щяха да бъдат оценени, преди да бъдат включени в съставите на новите отбори.
Треньорите се събраха на хоума, за да се организират. Както обикновено, цареше атмосфера на притеснени клюки, евтини шеги и добронамерени обиди. Повечето от тях бяха работили като треньори в същата лига предишната година. Тогава Рон беше популярен треньор — поредният млад баща, който нямаше нищо против да прекарва цели часове на игрището от април до юли. Сега обаче се чувстваше по-важен. Беше провел блестяща предизборна кампания и беше спечелил значим политически пост с рекорден резултат. Това го правеше уникален сред съгражданите му. В крайна сметка в Брукхейвън живееше само един съдия от Върховния съд. Усещаше някаква преграда между себе си и останалите бащи — и това чувство не му беше особено приятно, но не беше и чак толкова неприятно.
Хората вече бяха започнали да се обръщат към него с титлата му — „господин съдия“.
И така, съдия Фиск изтегли едно име от шапката. Падна му се отборът на „Рикис“.
През седмицата в апартамента беше толкова тясно, че в събота просто трябваше да избягат за малко.
Семейство Пейтън успяха да подмамят Мак и Лайза да станат по-рано, като им обещаха да закусят палачинки по пътя. Потеглиха от Хатисбърг и пристигнаха в Баумор още преди 10 ч. сутринта. Мисис Шелби, майката на Мери Грейс, ги беше поканила на тържествен обяд под дъбовото дърво — риба на скара и домашно приготвен сладолед. Мистър Шелби вече беше приготвил лодката. Двамата с Уес откараха децата до малко езеро, където можеха да хвърлят въдиците.
Мери Грейс и майка й поседяха на верандата в продължение на един час, като обсъдиха обичайните теми, избягвайки всичко, бегло свързано с правото. Семейни новини, клюки от църквата, сватби и погребения, но нито дума за раковите заболявания, които от години насам бяха основната тема за разговори в окръг Кеъри.
Още преди обяда Мери Грейс отиде с колата до Пайн Гроув, за да се види с Дени От. Сподели с него мнението си за новия състав на Върховния съд — доста тъжна равносметка. Не за пръв път тя предупреди Дени, че най-вероятно ще загубят. Той вече подготвяше паството си. Беше сигурен, че ще го преживеят. Бяха загубили всичко друго.
После Мери Грейс продължи още две пресечки и паркира на покритата с чакъл алея пред караваната на Джанет. Двете седнаха под дървото — пиеха вода от бутилки и си говореха за мъже. Настоящият приятел на Джанет беше петдесетгодишен вдовец с хубава работа, приятна къща и почти никакъв интерес към нейното дело. И бездруго то вече не привличаше вниманието като едно време. Присъдата беше обявена преди цели седемнайсет месеца. Оттогава не беше изплатен нито цент и никой не очакваше това да се случи.
— Този месец очакваме решението на Върховния съд — съобщи Мери Грейс. — Но ще бъде истинско чудо, ако спечелим.
— Моля се за чудо — отвърна Джанет. — Но съм подготвена за всичко. Просто искам нещата да приключат.
След като си поговориха надълго и се прегърнаха набързо, Мери Грейс си тръгна. Подкара по улиците на родния си град, покрай гимназията и къщите на приятелите си от детинство, покрай магазините на главната улица, из покрайнините на града. Спря за малко в магазина за хранителни стоки „Тредуейз“, за да си купи безалкохолно, и поздрави една своя стара позната.
Докато караше обратно към къщата на родителите си, тя мина покрай пожарната в Барисвил — малка метална сграда, която приютяваше стара пожарна кола. Пожарникарите доброволци я изкарваха навън, за да я измият, когато имаше избори. Пожарната служеше и като избирателна секция — именно тук преди пет месеца 74 процента от жителите на Барисвил бяха гласували в подкрепа на Бог и оръжията и против хомосексуалистите и либералите. Едва на десетина километра от Баумор Рон Фиск беше успял да убеди тези хора, че ще ги защитава.