Фиск прочете становището на Макълуейн, намръщи се и реши да се присъедини към мнозинството на Капитан още в понеделник сутринта. След това съдия Фиск се преоблече в спортен екип и се превърна в треньора Фиск. Беше време за бейзболен мач.
„Рокис“ откриваше сезона с гостуване за уикенда в Ръсбърг, на един час път северозападно от Джаксън. Трябваше да изиграят един мач в петък вечер, поне два в събота и може би още един в неделя. Игрите бяха само по четири ининга и всички играчи бяха насърчавани да играят на различни позиции на терена. Нямаше да има купи и шампионски титли — беше просто малко състезание за загрявка в началото на сезона. В дивизията на единайсет и дванайсет годишните се бяха записали общо трийсет отбора, включително и два от Брукхейвън.
Първият противник на „Рокис“ беше отборът от градчето Ролинг Форк. Беше хладна вечер, въздухът беше чист и спортният комплекс беше изпълнен с играчи, родители и всеобщо вълнение от петте мача, които се провеждаха едновременно.
Дорийн беше останала в Брукхейвън с Клариса и Зийк, който също имаше мач в девет сутринта в събота.
В първия ининг Джош играеше на втора база, а когато дойде негов ред да удря с бухалката, баща му даваше указания на трета. След като момчето пропусна четири удара поред, баща му се провикна да го окуражи и да му напомни, че няма как да удари топката, ако не отлепя бухалката от рамото си. Във втория ининг Джош се премести на мястото на питчера и изкара от играта първите двама батери, които му се паднаха. Третият играч с бухалката срещу него беше набито дванайсетгодишно момче, което по принцип играеше кетчер. Не улучи първата топка, която Джош му подаде, но замахна много силно.
— Хвърляй ниско, далеч от него! — подвикна Рон от мястото си.
Второто хвърляне на Джош не беше нито ниско, нито далеч от противника. Беше бърза топка, точно в средата на полето, и момчето с бухалката я удари с всичка сила. Топката отскочи от алуминиевата бухалка с много по-голяма скорост, отколкото беше долетяла. Джош замръзна за част от секундата и когато реагира, топката вече беше пред лицето му. Той успя да се отдръпне — но само толкова, колкото топката да го удари право в дясното слепоочие. След това топката рикошира и отлетя в лявата половина на игрището.
Когато баща му стигна до него, очите на Джош бяха отворени. Лежеше на игрището и стенеше от болка.
— Кажи нещо, Джош — каза Рон и леко докосна раната.
— Къде е топката? — попита Джош.
— Не се притеснявай. Виждаш ли ме?
— Май да.
От очите на момчето течаха сълзи и то стискаше зъби, за да не се разплаче. Кожата на слепоочието му беше ожулена и по косата му имаше кръв. Мястото на удара вече беше започнало да се подува.
— Донесете лед! — викна някой.
— Повикайте лекар!
Останалите треньори и съдиите се събраха около тях. Детето, което беше ударило с бухалката, стоеше наблизо и също изглеждаше готово да се разплаче.
— Не затваряй очи — каза Рон.
— Добре, добре — отвърна Джош, като дишаше учестено.
— Кой играе трета база за „Брейвс“?
— Чипър.
— А в центъра?
— Андрю.
— Браво, моето момче.
След няколко минути Джош успя да седне и публиката го аплодира. После той се изправи и двамата с баща му отидоха до страничната линия, където Джош легна на пейката. Сърцето на Рон продължаваше да бие лудо, когато внимателно сложи една торба с лед върху подутото слепоочие на Джош. Играта бавно бе възобновена.
Пристигна лекар, прегледа Джош и установи, че реакциите на момчето са съвсем нормални. Виждаше и чуваше както трябва, спомняше си подробности и дори изяви желание да се върне в играта. Лекарят отказа, както и треньор Фиск.
— Може би утре — каза Рон, но само колкото да успокои сина си.
В гърлото на Рон сякаш беше заседнала буца и той едва сега започваше да се успокоява. Смяташе да откара сина си вкъщи веднага след мача.
— Изглежда ми добре — каза лекарят. — Но може би трябва да го прегледат на рентген.
— Веднага ли? — попита Рон.
— Не е спешно, но аз бих го направил още тази вечер.
Към края на третия ининг Джош вече седеше на пейката и се шегуваше със съотборниците си. Рон се върна на мястото си до трета база и тъкмо инструктираше един от защитниците, когато едно момче от „Рокис“ се провикна от скамейката: