Усещаше, че има някаква конспирация, но умората най-сетне го пребори.
Някъде в лепкавия мрак на съня, предизвикан от сънотворните, Рон дочу равномерното щракане от нещо, което не можеше да определи. Щрак, щрак, щрак, щрак — един и същ звук, който се повтаряше много бързо. И беше някъде близо до него.
Той се протегна в мрака към леглото на Джош и скочи. На неясната светлина от вратата на банята видя, че синът му се гърчеше от ужасен пристъп. Цялото му тяло се тресеше. Лицето му бе изкривено, устата — отворена, очите му гледаха безумно. Страшният звук се усили. Рон натисна бутона за повикване на сестрата, после сграбчи Джош за раменете и се опита да го успокои. Беше изумен от силата на гърча. В стаята нахълтаха две сестри и поеха нещата в свои ръце. Дотича и трета сестра, заедно с един лекар. Но почти нямаше какво да направят, освен да сложат защитна гума в устата на Джош, за да не си прехапе езика.
Рон се отдръпна в един ъгъл и безпомощно загледа сюрреалистичната сцена, в която тежко пострадалото му момче беше потънало в гора от ръце, а леглото му не спираше да се тресе и да се удря в стената. Най-сетне пристъпът отмина и сестрите се заеха да мият лицето му със студена вода и да му говорят успокоително. Рон се измъкна от стаята и отново пое като замаян по коридорите на болницата.
През следващите двайсет и четири часа пристъпите продължиха, после изведнъж спряха. Към този момент Рон и Дорийн вече бяха твърде изтощени и зашеметени, за да правят нещо друго, освен да се взират в сина си и да се молят да си остане неподвижен и спокоен. Дойдоха и други лекари, които гледаха мрачно и си разменяха неразбираеми думи. Бяха назначени нови изследвания, така че откараха Джош нанякъде и го върнаха цели часове по-късно.
Дните минаваха и се сливаха. Времето не означаваше нищо.
В събота сутринта Рон се промъкна в кабинета си в сградата на Върховния съд. И двамата му сътрудници бяха там, защото ги беше повикал. В програмата на Върховния съд имаше дванайсет дела, по които трябваше да се вземе решение, и Рон беше прочел кратките доклади и препоръки за тях. Сътрудниците му бяха подготвили свой собствен списък и чакаха единствено решението на Рон.
Обвинителна присъда в дело за изнасилване от окръг Ранкин. Присъдата беше потвърдена единодушно.
Изборен спор в окръг Боливар. Присъдата беше потвърдена с мнозинство от седем гласа.
Някакъв изключително скучен диспут за защитени финансови трансакции от окръг Панола. Присъдата беше потвърдена единодушно.
И така нататък. Рон беше разсеян и не показваше голям интерес към работата, така че първите десет случая бяха решени за двайсет минути.
После един от сътрудниците обяви:
— „Бейкър срещу Крейн Кемикъл“.
— Какво става с това дело? — попита Рон.
— Равенство с четири на четири гласа и ножът е опрял до кокала. Калиган и компания се притесняват за теб. Макълуейн и неговите хора са любопитни. Всички гледат и чакат.
— Смятат, че вече не може да се разчита на мен?
— Никой не знае със сигурност. Но всички разбират, че си подложен на голям стрес и подозират, че може би преживяваш някакъв катарзис заради случилото се.
— Нека да си подозират. Засега няма да се произнасям по делото „Бейкър“ и другото за старческия дом.
— Обмисляш ли да подкрепиш присъдите? — попита другият секретар.
Рон вече знаеше, че повечето слухове във Върховния съд се измислят и разпространяват от съдебните секретари.
— Не знам — отвърна той.
Трийсет минути по-късно вече се беше върнал в болницата.
38
Осем дни по-късно, в една дъждовна неделна сутрин, Джош Фиск беше качен в една линейка, която трябваше да го откара в Брукхейвън. След като пристигнеше, щяха да го настанят в болница на пет минути от дома. Там щяха да продължат да го наблюдават в продължение на около седмица, след което щяха да го изпишат, или поне така се надяваха.