На главната палуба засвири струнен квартет, „Бриана“ се отдели от пристанището и пое на юг по течението на Хъдсън. Здрачаваше се, залезът беше прекрасен, а гледката към центъра на Манхатън — зашеметяваща. Градът се тресеше от динамика и енергия — завладяващо зрелище от палубата на луксозната яхта. Шампанското и хайверът също допринесоха за преживяването. Пътниците на фериботите и по-малките корабчета проследяваха „Бриана“ със зяпнали уста, докато преминаваше покрай тях, меко тласкана от мъркащите си двигатели с по 2000 конски сили всеки.
По палубите ловко се придвижваше малка армия от сервитьори със смокинги, въоръжени със сребърни табли с напитки и хапки, които бяха толкова красиво изработени, че човек не смееше да ги яде. Карл не обръщаше внимание на повечето си гости и си говореше само с тези, които контролираше по един или друг начин. Бриана беше съвършената домакиня, минаваше от група на група, целуваше всички мъже и жени и внимаваше да не остане някой, който да не я забележи.
Капитанът направи широк завой, за да могат гостите да се насладят на гледката към Елис Айланд и Статуята на свободата, после пое на север в посока към Батъри Парк, в южния край на Манхатън. Вече беше тъмно и редиците небостъргачи осветяваха финансовия квартал. „Бриана“ плаваше нагоре по Ист Ривър в цялото си великолепие — под Бруклинския, Манхатънския и Уилямсбъргския мост. Струнният квартет се оттегли и по професионалната уредба на борда на яхтата се разнесе гласът на Били Джоел. На втора палуба започнаха танци. Бутнаха един от гостите в басейна. След него скочиха и други, така че дрехите скоро вече не бяха задължителни. Разбира се, в това забавление се включиха предимно по-младите гости.
Следвайки инструкциите на Карл, капитанът обърна при сградата на ООН и увеличи скоростта, макар че никой не забеляза това. В този момент Карл даваше интервю в просторния си кабинет на трета палуба.
Точно в 10:30 ч. вечерта, по разписание, „Бриана“ отново спря на кей 60 и гостите бавно започнаха да се разотиват. Мистър и мисис Трюдо ги изпратиха с прегръдки и целувки и тайното желание да побързат. Очакваше ги вечеря в полунощ. Четиринайсет от гостите щяха да останат — седем щастливи двойки, които щяха да плават с яхтата до Палм Бийч за няколко дни. Те се преоблякоха по-спортно и отново се събраха в голямата трапезария за поредното питие, докато готвачът довършваше първото ястие за вечерта.
Карл прошепна на помощник-капитана, че трябва да потеглят, и след петнайсет минути „Бриана“ отново се отдели от кей 60. Докато съпругата му очароваше гостите, той се извини за няколко минути. Изкачи се по стъпалата до четвърта палуба и се озова на любимото си място на най-новата си и най-впечатляваща играчка. Беше малка палуба за наблюдение — най-високата точка на цялата яхта.
Хладният вятър развя косата му, когато се вкопчи в месинговите перила и се загледа в гигантските купи на финансовия квартал. Успя да зърне и собствената си сграда, със собствения си кабинет на четирийсет и петия етаж.
Всичко вървеше страхотно. Акциите на „Крейн Кемикъл“ се търгуваха за малко под 50 долара. Печалбите на компанията се качиха неимоверно. Чистият капитал на Карл Трюдо вече възлизаше на повече от 3 милиарда долара и продължаваше да расте.
Някои от онези идиоти му се бяха присмивали преди осемнайсет месеца. С „Крейн Кемикъл“ било свършено. Трюдо бил глупак. „Как е възможно човек да загуби един милиард долара за един ден?“, питаха те и виеха от смях.
Защо не се смееха сега?
Къде бяха онези експерти в този момент?
Великият Карл Трюдо отново ги беше надхитрил. Беше изчистил проблема в Баумор и беше спасил компанията си. Беше сринал собствените си акции до земята, беше ги изкупил на едро и сега притежаваше практически цялата компания. А от това ставаше още по-богат.
Съдбата му беше отредила да се издигне още по-високо в класацията на 400-те най-богати в света и докато плаваше по река Хъдсън на самия връх на необикновения си кораб и доволно се взираше в светещите кули на Уолстрийт, Карл си каза, че всъщност нищо друго в живота няма значение.
Сега, когато вече имаше три милиарда долара, всъщност искаше шест.
Бележка от автора
Чувствам се длъжен да защитя родния си щат и го правя с много извинения. Всички герои от романа са измислени. Всички прилики с действителни лица са случайни. Не съществува нито окръг Кеъри, нито град Баумор, нито компания „Крейн Кемикъл“, нито продукт на име „Пиламар 5“. Бихлоронилин, аклар и картоликс също са несъществуващи химически съединения, поне доколкото знам. Върховният съд на щата Мисисипи се състои от девет избираеми съдии, нито един, от които не е използван като модел или вдъхновение за някой от героите, описани тук. Нито една от организациите, асоциациите, групите, неправителствените организации, мозъчните тръстове, църквите, казината или корпорациите в тази книга не съществуват. Просто си ги измислих. Някои от градовете ги има на картата, други не. Предизборната кампания също е плод на моето въображение. Подробностите по съдебния процес са заимствани от няколко действителни дела. Някои от сградите, описани в романа, наистина съществуват, но не съм сигурен точно кои.