В този момент Карл Трюдо беше олицетворение на самоуверения лидер, на командира, който вдъхновява войниците в окопите. Ако беше вдигнал два пръста за поздрав и държеше пура, щеше да прилича на Уинстън Чърчил в най-добрите му години. Той нямаше да се предаде и нямаше да позволи и на никой друг да го направи. Вдигнете глави, изправете рамене и прочие.
Дори Боби Рацлаф се почувства малко по-добре.
Два часа по-късно Рацлаф и Бард най-сетне бяха освободени да си ходят вкъщи. Карл имаше нужда да остане сам, за да помисли, да си поближе раните и да проясни съзнанието си. Реши да се разведри с един скоч и си свали обувките. Слънцето залязваше някъде зад Ню Джърси и той с радост се сбогува с този толкова незабравим ден.
Хвърли поглед на компютъра си и провери телефонните обаждания за деня. Бриана беше звъняла четири пъти, но нямаше нищо спешно. Ако обаждането беше важно, секретарката на Карл го записваше като „съпругата ви“, а не „Бриана“. Щеше да й звънне по-късно. Сега не беше в настроение да изслуша подробен доклад за тренировките й през деня.
Обажданията бяха повече от четирийсет, но номер двайсет и осем привлече вниманието му. Сенатор Грот беше звънял от Вашингтон. Карл почти не го познаваше лично, но всички сериозни корпоративни играчи бяха чували за сенатора. Грот беше изкарал три мандата в Сената на САЩ, избран от щата Ню Йорк, преди да се пенсионира доброволно и да се присъедини към могъща адвокатска фирма, където беше натрупал цяло състояние. Грот беше „мистър Вашингтон“ — всемогъщ вътрешен човек, опитен консултант и съветник, който поддържаше офиси на Уолстрийт, на Пенсилвания Авеню и къде ли не. Сенатор Грот познаваше повече хора от всеки друг, често играеше голф с последния обитател на Белия дом, обикаляше целия свят в търсене на нови полезни контакти, предлагаше съветите си само на най-влиятелните и като цяло се смяташе за най-добрата връзка между големите американски корпорации и висшите политически кръгове в САЩ. Ако сенаторът се обадеше на някого, той просто бе длъжен да му върне обаждането — независимо от факта, че току-що е загубил един милиард долара. Защото сенаторът знаеше точно колко голяма е загубата и това го тревожеше.
Карл набра личния му номер. Изчака осем позвънявания, преди един груб глас да каже:
— Грот.
— Сенатор Грот, обажда се Карл Трюдо — представи се вежливо Карл.
Държеше се така с изключително малко хора, но сенаторът изискваше и заслужаваше уважение.
— А, здравей, Карл — отвърна събеседникът му, сякаш много пъти бяха играли голф.
Когато чу гласа му, Карл веднага си представи лицето на сенатора, което беше виждал безброй пъти по новините.
— Как е Еймъс? — попита големият човек.
Еймъс беше общият им познат, който ги свързваше в това обаждане.
— Страхотно. Миналия месец обядвахме заедно.
Беше лъжа, разбира се. Еймъс беше директорът на юридическа кантора, която Карл използваше от години. Не беше фирмата на сенатора — беше много по-ниско от нея по хранителната верига. Но Еймъс все пак беше важна личност — достатъчно важна, за да се споменава от сенатора.
— Предай му много поздрави.
— На всяка цена — отвърна Карл, но вече си мислеше: „Хайде, изплюй камъчето.“
— Знам, че си имал дълъг ден, така че няма да те задържам — заяви сенаторът и направи многозначителна пауза. — В Бока Ратоун има един човек, с когото трябва да се видиш. Казва се Райнхарт, Бари Райнхарт. Работи като един вид консултант, макар че го няма в телефонния указател. Фирмата му специализира предимно в провеждането на избори.
Сенаторът отново замълча, така че Карл трябваше да каже нещо.
— Добре — каза той. — Слушам ви.
— Той е изключително компетентен, интелигентен, дискретен, преуспял и скъпо платен. Ако изобщо има човек, който може да оправи тази присъда, това е мистър Райнхарт.
— Да оправи тази присъда — повтори Карл.
Сенаторът продължи:
— Ако се интересуваш, мога да му се обадя, за да те улесня.
— Ами да, естествено, че се интересувам.
„Да оправи тази присъда.“ Звучеше като музика в ушите му.
— Добре, ще поддържаме връзка.
— Много благодаря.
С това разговорът приключи. Подобно поведение беше типично за сенатора. Правеше услуга в един момент, за да получи отплата в следващия. Всички членове на приятелския му кръг се грижеха един за друг когато трябваше. Обаждането беше безплатно, но някой ден сенаторът щеше да си получи наградата.