— Точно това е идеята.
— А колко изкарва на година един върховен съдия?
— Сто и десет хиляди.
— Сто и десет хиляди долара — повтори Карл.
— Всичко е относително. Вашият кмет в Ню Йорк похарчи седемдесет и пет милиона, за да го изберат на пост, където ще печели несравнимо по-малко. В политиката е така.
— Политиката — повтори Карл с такъв тон, все едно искаше да се изплюе. После тежко въздъхна и се смъкна няколко сантиметра по-ниско на стола. — Е, все пак е по-евтино от присъдата.
— Много по-евтино, а да не забравяме и за другите присъди. Осем милиона е отлична сделка.
— Казвате го, сякаш няма нищо по-лесно.
— Не е така. Кампаниите са тежки и безмилостни, но ние знаем как да ги печелим.
— Искам да знам как ще похарчите парите. Да видя някакъв план.
Бари отиде да си налее още кафе от сребърен термос. После спря до великолепните си прозорци и се загледа в Атлантическия океан. Карл погледна часовника си. Имаше час за голф в 12:30 в Палм Бийч Кънтри Клъб; не че това имаше чак толкова голямо значение. Играеше голф само защото от човек в неговото положение се очакваше да го прави.
Райнхарт изпи кафето и се върна на мястото си.
— Всъщност не искате да знаете как ще похарчим парите ви, мистър Трюдо. Искате да спечелите. Искате да имате приятел във Върховния съд, така че, когато след осемнайсет месеца се гледа делото „Бейкър срещу Крейн Кемикъл“, да сте сигурен в присъдата предварително. Точно това искате. И точно това предлагаме ние.
— Надявам се да е така — отвърна Карл. — За осем милиона долара.
„Ти похарчи осемнайсет милиона за някаква грозна скулптура само преди три дни — помисли си Бари, макар че никога не би посмял да го изрече. — Притежаваш три реактивни самолета, всеки от които струва по четирийсет милиона. Ремонтът на вилата ти в Хамптънс ще ти излезе поне десет милиона. А това са само някои от играчките ти. Говорим за бизнес, не за играчки.“
Досието, което Бари беше събрал за Карл, беше много по-дебело от досието за Бари, което имаше Карл. Разбира се, причината беше ясна: мистър Райнхарт се стараеше да остане незабелязан, докато мистър Трюдо правеше всичко възможно, за да го забележат.
Моментът за сделката беше узрял, така че Бари леко засили натиска.
— Изборите за Върховен съд в щата Мисисипи са след една година, през ноември. Разполагаме с достатъчно време, но нямаме време за губене. Имате късмет в това отношение. Докато се борим за изборите през следващата година, делото ще се влачи към апелативния съд. Нашият нов съдия ще поеме поста си през януари по-следващата година и около четири месеца по-късно ще се заеме с „Бейкър срещу Крейн Кемикъл“.
За пръв път, откакто влезе в този кабинет, Карл забеляза нещичко от типичното поведение на търговеца на автомобили, но това вече нямаше значение. Политиката беше мръсна работа и победителите невинаги бяха най-честните момчета в града. В политиката трябваше да си малко бандит, за да успееш.
— Името ми не бива да бъде излагано на риск — каза строго той.
Бари разбра, че току-що е спечелил още една чудесна сума.
— Такъв риск не съществува — заяви той с фалшива усмивка. — Имаме защитни механизми на всяко ниво. Ако някой от нашите хора обърка нещо, веднага го замества друг. Репутацията на „Трой и Хоуган“ е абсолютно безупречна. А щом не могат да хванат нас, със сигурност няма да могат да хванат и вас.
— И няма да има нищо документирано?
— Само първоначалната такса. Все пак ние сме законна консултантска фирма. Ще поддържаме официални отношения: консултиране, маркетинг, комуникации и други чудесни мъгляви думи, които прикриват всичко останало. Но офшорната ни договорка ще остане напълно конфиденциална.
Карл се замисли. Накрая се усмихна и каза:
— Добре. Много добре.
9
В адвокатската кантора „Ф. Клайд Хардин и съдружници“ всъщност нямаше съдружници. Там работеха само Клайд и Мириам — немощната секретарка, която беше по-старша от Клайд, защото работеше в кантората повече от четирийсет години, много по-дълго от него. Беше печатала на машина нотариални актове и завещания още за баща му, който се беше върнал от Втората световна война без един крак и беше прочут със своята тактика да си сваля дървената протеза пред съдебните заседатели, за да ги разсейва. Старецът беше починал много отдавна, като беше завещал стария си офис, мебелите и секретарката на единственото си дете Клайд, който от своя страна вече беше на петдесет и четири и също се чувстваше много стар.