Кантората на Хардин се намираше на главната улица в Баумор вече повече от шейсет години. Беше оцеляла през войни, депресии, рецесии, седящи стачки, бойкоти и борби за граждански права, но Клайд не беше съвсем сигурен, че тя ще преживее „Крейн Кемикъл“. Градът сякаш пресъхваше около него. Прякорът „Тумор“ беше прекалено грозен. Седнал в кантората си на главната улица като на първия ред край ринга на боксов мач, Клайд беше проследил как търговците, собствениците на кафенета, адвокатите и лекарите един по един се бяха отказали от бизнеса си и бяха напуснали града.
Клайд никога не беше искал да става адвокат, но баща му не му беше оставил избор. И макар че оцеляваше с таксите от нотариални актове, завещания и разводи и дори успяваше да изглежда колоритен и доволен в памучните си костюми, папийонки и сламени шапки, всъщност дълбоко в себе си мразеше както правото, така и провинциалната си кантора. Ненавиждаше всекидневните разправии с клиенти, които бяха прекалено бедни, за да си позволят услугите му, враждите с другите адвокати, които се опитваха да му отмъкнат въпросните клиенти, дребнавите спорове със съдиите, чиновниците и всички останали, които му се изпречваха на пътя. В Баумор бяха останали само шестима адвокати и Клайд беше най-младият от тях. Мечтаеше да се пенсионира и да заживее до някое езеро или на брега на океана, но това си оставаше само неизпълнима мечта.
Всяка сутрин в 8:30 ч. Клайд закусваше кафе и едно пържено яйце в „Бейб“, на седем входа вдясно от кантората му, и всеки ден обядваше печено сирене и студен чай в „Бобс Бъргърс“, на седем входа вляво. Всеки следобед в пет часа, когато Мириам си подредеше бюрото и си тръгнеше, Клайд изваждаше бутилка и си сипваше водка с лед. Обикновено го правеше сам и това беше най-приятният момент от деня. Наслаждаваше се на тишината. Понякога единствените шумове в стаята бяха съскането на вентилатора на тавана и потракването на ледените кубчета в чашата му.
Беше отпил само две глътки — макар и доста солидни — и започваше да усеща приятното леко замайване, когато на вратата се почука, при това прекалено силно. Клайд не очакваше никого. Центърът на града опустяваше в пет часа всеки ден, но все пак понякога минаваше някой клиент, който да търси юридическа помощ. А Клайд не можеше да си позволи да не обръща внимание на случайните посетители. Остави чашата си на една етажерка и отиде да отвори. Отвън чакаше добре облечен мъж. Представи се като Стърлинг Блиц или нещо подобно. Клайд погледна визитката му. Всъщност беше Бинц. Стърлинг Бинц. Адвокат. От Филаделфия, щата Пенсилвания.
Мистър Бинц беше на четирийсет години, нисък и слаб, стегнат и излъчващ особеното самодоволство, характерно за всички истински янки, когато попаднат в забутаните южни щати. Непрекъснато се подсмихват така, все едно искат да кажат: „Как е възможно някой да живее тук?!“
Клайд не го хареса още от първия миг, но освен това искаше да си допие водката, така че му предложи коктейл. Мистър Бинц с радост прие.
Двамата седнаха от двете страни на бюрото и се заеха с напитките си. След няколко минути скучни приказки Клайд най-сетне каза:
— Защо не карате направо?
— Дадено — отвърна посетителят с остър, твърд и дразнещ акцент. — Моята фирма се занимава с колективни искове в големи дела. Не работим нищо друго.
— И изведнъж решихте да посетите нашето градче? Каква изненада!
— Да, точно така. Проучванията ни показват, че тук има поне хиляда потенциални дела, и ние бихме искали да поемем колкото можем повече от тях. Но имаме нужда от местен представител.
— Малко сте закъснели, приятел. Ловците на линейки претърсват целия град вече пет години.
— Да, предполагам, че повечето смъртни случаи вече са в ръцете на други адвокати, но има и много други. Бихме искали да открием жертвите, които имат проблеми с черния дроб и бъбреците, язви в стомаха, в дебелото черво, кожни заболявания и десетки други болести, които, разбира се, са причинени от „Крейн Кемикъл“. Ще ги прегледаме при нашите лекари и когато съберем няколко десетки от най-подходящите, ще ударим „Крейн Кемикъл“ с колективен иск. Точно по нашата специалност. Постоянно работим по такива дела. Можем да изкараме огромни парични обезщетения.
Клайд слушаше внимателно, макар че се преструваше на отегчен.
— Продължавайте — каза той.
— „Крейн Кемикъл“ вече получиха един здрав ритник между краката. Не могат да си позволят да влизат в съда за всяко нещо, така че ще бъдат принудени да прибегнат до извънсъдебни споразумения. Ако успеем да хванем първия колективен иск, все едно сме седнали на първия ред.