Клайд се радваше на тълпата и на вниманието към собствената си персона — и вече мислено броеше парите.
В 4:00 ч. сутринта беше студено и тъмно. Заплашваше да завали всеки момент, когато Бък Бърлисън паркира пиката си на малкия служебен паркинг на помпената станция в Хатисбърг. Взе термоса си с кафе, студения си сандвич с шунка и 9-милиметровия си автоматичен пистолет и отнесе всичко в огромния товарен камион с цистерна, която събираше 40 хиляди литра. Запали двигателя и провери маслото, гумите и горивото.
Човекът от нощната смяна чу дизеловия двигател и излезе от контролната стая на втория етаж.
— Здрасти, Бък! — подвикна той.
— Добро утро, Джейк — кимна Бък. — Пълна ли е цистерната?
— Готов си.
Тази част от разговора не беше претърпяла никакви промени през последните пет години. След нея обикновено следваха няколко реплики за времето и кратко сбогуване. Но тази сутрин Джейк реши да направи една добавка към диалога, която обмисляше от няколко дни.
— По-добре ли са хората в Баумор?
— Проклет да съм, ако знам. Не си говорим.
И това беше. Бък отвори вратата откъм шофьорското място, подхвърли обичайното „До скоро“ и се качи в камиона. Джейк проследи как камионът бавно потегли по алеята, зави наляво и изчезна по улицата — единственото превозно средство, което се движеше в този ранен час.
Когато излезе на магистралата, Бък внимателно си наля кафе в пластмасовата капачка на термоса. Хвърли поглед към пистолета на мястото до себе си. Реши да остави сандвича за по-късно. Когато подмина табелата с надпис „Окръг Кеъри“, отново погледна към пистолета.
Пътуваше по три пъти на ден, четири дни в седмицата. Друг шофьор поемаше останалите три дни от седмицата. Често си разменяха смените, за да могат да почиват по празниците и да излизат в отпуск. Бък не си беше представял такава кариера за себе си. Седемнайсет години беше работил като началник-смяна в „Крейн Кемикъл“ в Баумор, където печелеше три пъти повече, отколкото сега, когато караше вода в града.
По ирония на съдбата един от хората, които бяха направили толкова много, за да замърсят водата на Баумор, сега снабдяваше града с чиста вода. Но Бък не разбираше от ирония. Беше ядосан на компанията, защото беше избягала от града и го беше оставила без работа. И мразеше Баумор, защото в Баумор го мразеха.
Бък беше лъжец. Това беше доказвано няколко пъти, но най-убедителното доказателство беше бруталният кръстосан разпит, на който беше подложен преди месец. Мери Грейс Пейтън любезно му беше отпуснала достатъчно въже, за да се обеси сам пред съдебните заседатели.
В продължение на години Бък, както и всички останали мениджъри в „Крейн Кемикъл“ просто отричаха да знаят каквото и да било за изхвърляне на токсични отпадъци. Беше им наредено така от преките им началници. Отричаха го в докладите си. Отричаха го пред адвокатите на компанията. Отричаха го в клетвените си декларации. А най-вече го отричаха, когато заводът беше разследван от Агенцията за защита на околната среда и прокуратурата на САЩ. После обаче започна процесът. След като бяха отричали толкова дълго и толкова яростно, можеха ли изведнъж да се обърнат и да кажат истината? А след като в продължение на години ги беше подтиквала да лъжат, „Крейн Кемикъл“ просто изчезна. Един уикенд се преместиха в Мексико, където намериха своя нов дом. Без съмнение, някой тъпак с трохи от тортиля по устата вече вършеше работата на Бък, но за пет долара на ден. Бък отпи от кафето си и изруга.
Някои от мениджърите решиха да излязат на чисто и казаха истината. Повечето не се отказаха от лъжите си. Всъщност нямаше значение, защото всички изглеждаха като глупаци на процеса — поне онези, които бяха извикани да свидетелстват. Някои се опитаха да се скрият. Ърл Крауч, вероятно най-големият лъжец от всички, беше преместен на работа в друг завод на „Крейн Кемикъл“, недалеч от Галвестън. Говореше се, че е изчезнал при загадъчни обстоятелства.
Бък отново хвърли поглед към 9-милиметровия си пистолет.
Досега беше получил само едно заплашително обаждане по телефона. Не знаеше как е при другите. Всички бяха напуснали Баумор и не поддържаха връзка помежду си.