11
Човекът, на когото се спряха, се казваше Рон Фиск и беше адвокат, за когото никой не беше чувал извън родното му градче Брукхейвън, щата Мисисипи — на един час път южно от Джаксън, на два часа път западно от Хатисбърг и на осемдесет километра на север от границата с Луизиана. Избраха го сред многобройни кандидати с почти еднакви биографии, макар че нито един от тях дори не подозираше, че имената и кариерите им се проучват толкова внимателно. Беше бял, млад, с един брак, три деца, сравнително симпатичен, сравнително добре облечен, консервативен, ревностен баптист, завършил право в Университета на Мисисипи, без никакви проблеми от морално естество в юридическата си кариера, без никакви следи от криминално минало, с изключение на една глоба за превишена скорост, без никакви връзки с адвокатски групи, без никакви скандални случаи в кариерата си и… без абсолютно никакъв опит като съдия.
Нямаше никаква причина някой извън Брукхейвън да е чувал името на Рон Фиск и точно това го правеше идеалният кандидат. Избраха го, защото беше точно на възрастта да прескочи доста ниската им летва за юридически опит, но да бъде все още достатъчно млад, за да има големи амбиции.
Беше на трийсет и девет и работеше като младши съдружник в кантора с петима адвокати, която се занимаваше с дела за автомобилни катастрофи, палежи, трудови злополуки и с множество други рутинни искове. Клиентите на кантората бяха застрахователни компании, които плащаха на час и така осигуряваха на петимата съдружници прилични, но не и впечатляващи заплати. Като младши съдружник миналата година Фиск беше изкарал 92 хиляди долара. Това беше твърде далеч от заплатите на Уолстрийт, разбира се, но съвсем не беше зле за градче в щата Мисисипи.
В момента съдиите във Върховния съд получаваха по 110 хиляди долара годишно.
Съпругата на Фиск Дорийн печелеше по 41 хиляди на година като помощник-директор на частна психиатрична клиника. Бяха ипотекирали всичко — къщата, двете си коли и дори част от мебелите. Но семейство Фиск имаха безупречен кредитен рейтинг. Веднъж годишно почиваха с децата във Флорида, където наемаха апартамент в небостъргач за хиляда долара на седмица. Нямаха спестявания във фондове, а от материалните активи на родителите си не очакваха нищо особено.
Семейство Фиск бяха толкова чисти, че скърцаха. За тях просто нямаше какво да се изрови, дори в най-разгорещената мръсна кампания. Това беше абсолютно сигурен факт.
Тони Закари влезе в сградата пет минути преди 2:00 ч. следобед и обяви защо е дошъл.
— Имам уговорена среща с мистър Фиск — каза учтиво той и секретарката отиде да провери.
Докато чакаше, той огледа кантората. Увиснали етажерки, натежали от прашни томове. Износен килим. Тежкият дъх на хубава стара сграда, нуждаеща се от ремонт. Една врата се отвори и на прага се показа симпатичен млад човек с протегната ръка.
— Мистър Закари? Аз съм Рои Фиск — усмихна се той.
Вероятно го казваше по същия начин на всички нови клиенти.
— Приятно ми е.
— Заповядайте в кабинета ми — каза Фиск и махна към вратата.
Двамата влязоха, затвориха вратата и се настаниха от двете страни на голямо разхвърляно бюро. Закари отказа кафе, вода или безалкохолна напитка.
— Не искам нищо, благодаря — отвърна той.
Фиск беше навил ръкавите на ризата си и беше разхлабил възела на вратовръзката, сякаш се беше занимавал с физически труд. Закари веднага го хареса. Домакинът беше съвсем леко посивял на слепоочията и имаше хубави зъби и силна, волева брадичка. Определено ставаше за продан.
В продължение на няколко минути си поиграха на „Кои са общите ни познати?“, като Закари твърдеше, че отдавна живее в Джаксън и работи във фирма за връзки с държавните учреждения, каквото и да означаваше това. Тъй като знаеше, че Фиск няма никакъв политически опит, изобщо не се притесняваше, че ще го разкрие. В действителност той живееше в Джаксън от по-малко от три години и съвсем доскоро беше работил като лобист за асоциация на производители на асфалт. Все пак намериха общ познат — сенатор от Брукхейвън — и няколко минути си поговориха за него, за да убият времето.
Когато подходящият момент настъпи, Закари каза:
— Искам да се извиня, но всъщност аз не съм нов клиент. Дойдох по много по-важна работа.
Фиск се намръщи и кимна. Продължавайте, сър.