Донесоха им мелбите и двамата се заеха с тях.
— Колко ще струва всичко това? — попита Фиск.
— Три милиона долара.
— Три милиона долара?! За предизборна кампания за Върховния съд?
— Само ако искаш да спечелиш.
— И вие можете да съберете толкова пари?
— „Съдебно бъдеще“ вече разполага с уверенията на нужните спонсори. Ако ни потрябват още пари, ще намерим.
Рон напълни устата си със сладолед и за пръв път се запита защо една организация смята да похарчи цяло състояние, за да свали съдия от Върховния съд, който оказваше незабележимо влияние върху актуалните обществени проблеми. В съдилищата в щата Мисисипи рядко се гледаха дела за аборт, правата на хомосексуалистите, правото на лично оръжие или имиграцията. Постоянно имаше присъди за смъртно наказание, разбира се, но никой не очакваше да го премахнат. По-сложните проблеми винаги се решаваха във федералния съд.
Вероятно обществените проблеми наистина имаха значение, но тук имаше и нещо друго.
— Става въпрос за отговорност, нали? — попита Фиск.
— Става въпрос за пакет от мерки, който съдържа няколко елемента, Рон. Но да — ограничаването на отговорността е огромен приоритет за нашата организация и за хората, с които работим. Твърдо сме решени да си намерим печеливш кандидат за тази надпревара — надяваме се да си ти, но ако не си ти, ще изберем следващия в списъка — и когато го намерим, ще очакваме от него твърдо да се придържа към задължението да ограничава отговорността в гражданските дела. На адвокатите трябва да се даде отпор.
Късно тази вечер Дорийн направи безкофеиново кафе. Децата спяха, но родителите им определено бяха будни. И нямаше да заспят още дълго време. Рон се беше обадил на съпругата си от кантората веднага след като беше изпратил мистър Закари и оттогава двамата мислеха само за Върховния съд.
Въпрос номер едно: Имаха три малки деца. Джаксън, където заседаваше Върховният съд на щата Мисисипи, беше на един час път от Брукхейвън, а семейството не възнамеряваше да напуска града. Рон смяташе, че ще му се налага да остава в Джаксън най-много две вечери в седмицата. Иначе щеше да пътува всеки ден — не беше толкова далеч. И можеше да работи вкъщи. В интерес на истината, идеята да отсъства от Брукхейвън две вечери в седмицата тайно му харесваше. В интерес на истината, идеята къщата да остава само за нея от време на време се харесваше и на съпругата му.
Въпрос номер две: Кампанията. Как можеше да се състезава на политическата арена до края на годината, без да прекрати адвокатската си практика? Рон смяташе, че в кантората ще го разберат, но нямаше да бъде лесно. От друга страна, нищо ценно не се получава без саможертва.
Въпрос номер три: Парите — макар че това не беше толкова важно. Увеличението на заплатата му беше очевидно. Неговият дял от печалбата на кантората всяка година нарастваше малко, но нямаха възможност за истински големи бонуси. Докато заплатите на съдиите в щата Мисисипи периодично се увеличаваха от самите законодатели. Освен това държавната работа предлагаше по-добри пенсионни и здравни осигуровки.
Въпрос номер четири: Кариерата. След като в продължение на четиринайсет години беше правил едно и също и отникъде не се виждаше възможност за промяна, идеята за внезапно израстване в работата му се струваше особено вдъхновяваща. Самата мисъл, че ще напусне редиците на хиляди като него и ще се присъедини към едва деветима избрани, го изпълваше с вълнение. Скокът от окръжния съд направо на върха на съдебната система в щата беше толкова фантастичен, че му идваше да се разсмее. Дорийн не се разсмя, но със сигурност и на нея й беше забавно.
Въпрос номер пет: Евентуалният провал. Ами ако загубеше надпреварата? И то съкрушително? Дали нямаше да се почувстват унизени? Мисълта беше доста стряскаща, но той не спираше да си повтаря това, което му беше казал Тони Закари. „Три милиона долара ще спечелят тези избори, а ние ще намерим парите.“