Тони отново отпи от коктейла си, преди да продължи.
— И двамата й родители са били алкохолици. Естествено, те са родом от крайбрежието на Мексиканския залив, така че нищо чудно. Маккарти обича да посещава един клуб, казва се „Тюздис“. Знаеш ли го?
— Не.
— Чувал съм, че е нещо като пазар за хора на средна възраст, които си търсят сексуален партньор без обвързване. Не съм ходил.
Фиск не захапа въдицата. Изглежда, се отегчаваше от такива слухове. Тони не се притесни. Дори се зарадва. Нека кандидатът да си остане на висота. Имаше си специални хора, които да се ровят в калта.
— От колко време познаваш сенатор Ръд? — попита Фиск, за да смени темата.
— Отдавна — отвърна Тони.
До края на краткия полет двамата разговаряха за големия сенатор и колоритната му кариера.
Рон веднага се отправи към къщи, все още замаян от досега с властта и нейните изкушения. Дорийн го чакаше, за да й разкаже всичко. Вечеряха претоплени спагети, докато децата довършваха домашните си и се приготвяха за лягане.
Дорийн му зададе много въпроси и Рон се затрудни с някои от отговорите. Защо толкова много различни организации бяха готови да похарчат толкова много пари за един непознат и съвсем неопитен политик? Защото вярваха на преценката си. Защото предпочитаха интелигентни, амбициозни млади хора с правилни убеждения, необременени от миналото си. И ако Рон беше отказал, просто щяха да намерят друг на негово място. Бяха твърдо решени да спечелят в цялата страна. Движението им беше от национален мащаб и с национална важност.
Но всички съмнения на Дорийн се разсеяха, когато разбра, че нейният съпруг е обядвал в компанията на сенатор Майърс Ръд. Двамата взеха решение — щяха да се хвърлят в непознатия свят на политиката и да спечелят.
14
Бари Райнхарт хвана пътническия самолет до летище „Ла Гуардия“ в Ню Йорк, а оттам взе кола под наем до хотел „Мърсър“ в Сохо. Регистрира се, взе си душ и се преоблече с по-плътен вълнен костюм, защото синоптиците очакваха сняг. Прибра факса, който се беше получил за него на рецепцията, и измина пеш осем пресечки до малък виетнамски ресторант близо до Гринидж Вилидж, който все още не фигурираше в пътеводителите. Мистър Трюдо обичаше да провежда дискретни срещи на това място. В ресторанта нямаше никого, а той беше подранил, така че се настани на бара и си поръча нещо за пиене.
Дребният колективен иск на Ф. Клайд Хардин не беше голяма новина в щата Мисисипи, но в Ню Йорк предизвика далеч повече емоции. Новината за иска беше публикувана във финансовите всекидневници, а сриналите се акции на „Крейн Кемикъл“ за пореден път пострадаха.
Мистър Трюдо беше прекарал целия ден в телефонни разговори и в крясъци по Боби Рацлаф. В началото на деня акциите на „Крейн Кемикъл“ се търгуваха между 18 и 20 долара, но новината за колективния иск ги удари с няколко долара. В края на деня се котираха вече за 14,50 долара, нов печален рекорд, и Карл се престори на силно разстроен от този факт. Боби Рацлаф, който вече беше взел назаем един милион долара от пенсионния си фонд, изглеждаше още по-потиснат.
Но истината беше, че колкото по-ниско падаха акциите, толкова по-добре. Карл искаше цената им да продължава да върви надолу. Вече беше загубил един милиард на хартия и можеше да си позволи да губи още, защото един ден щеше да си върне всичко — при това с лихвите. Тайно от всички, освен от двама банкери в Цюрих, Карл вече беше започнал да изкупува акциите на „Крейн Кемикъл“ посредством невероятно мъглява компания в Панама. Купуваше ги предпазливо, на малки партиди, така че да не наруши тенденцията към спад в цените. Изкупуваше по пет хиляди акции в дните, когато на борсата беше тихо, и по двайсет хиляди в по-напрегнати дни — точно толкова, че да не привлича внимание. Скоро трябваше да излязат резултатите за печалбата на компанията за четвъртото тримесечие, а Карл беше започнал да подправя счетоводните отчети още от Коледа. Цената на акциите щеше да продължава да пада. А Карл щеше да продължава да ги изкупува.
Когато се стъмни, той изпрати Рацлаф вкъщи и върна няколко телефонни обаждания. В седем часа вечерта се вмъкна на задната седалка на бентлито и Толивър го закара във виетнамския ресторант.
Карл не беше виждал Райнхарт от първата им среща в Бока Ратоун през ноември миналата година — три дни след обявяването на присъдата. Двамата не общуваха по обикновената или електронната поща, не си изпращаха факсове и пратки с куриерски служби, не си говореха по стационарен или обикновен мобилен телефон. Вместо това и двамата имаха по един сигурен смартфон, с който се свързваха само помежду си, и веднъж в седмицата, когато имаше малко свободно време, Карл се обаждаше за новини.