Донесоха им скариди и фиде, на които никой не обърна внимание. Двамата се заеха с новите си питиета.
— Най-сетне Ръд реши, че му трябват един милион долара за предизборния му фонд, и ние се съгласихме да преведем парите през обичайните фалшиви корпорации и подставени лица, каквито използвате и вие. Благодарение на Конгреса е законно, но всъщност си е жив подкуп. Ръд обаче поиска и нещо друго. Оказа се, че има някакъв леко слабоумен внук, който страда от странна мания по слоновете. Просто обожава слонове. Налепил е снимки в цялата стая. Постоянно гледа видеофилми за диви животни. И така, сенаторът поиска да го заведем на истинско луксозно сафари в Африка, за да може да вземе внука си и да му покаже слоновете. Няма проблеми. После обаче Ръд реши, че сафарито всъщност ще допадне на цялото семейство, така че се наложи нашите лобисти да го уредят веднага. Двайсет и осем души, два частни самолета, петнайсет дни в африканската пустош, на диета от „Дом Периньон“, омари и стекове — и, разбира се, хиляда слона на живо. Общата сметка излезе към триста хиляди, а сенатор Ръд дори не разбра, че аз съм я платил.
— Добра сделка.
— Абсолютно добра. Когато се върна от Африка, направо закопа Агенцията за защита на околната среда и те се разкараха от Баумор. Не можаха да ни пипнат. А на всичко отгоре сенатор Ръд стана и нещо като специалист по всички африкански въпроси. СПИН, геноцид, глад, човешки права — разбира от всичко, каквото се сетиш, защото е прекарал две седмици в саваната на Кения, наблюдавайки дивите животни от задната седалка на ландроувър.
Двамата се засмяха и нападнаха скаридите.
— Свърза ли се с него, когато започна делото? — попита Бари.
— Не. Адвокатите поеха всичко. Спомням си, че веднъж си говорих с Габард за сенатор Ръд, но тогава и двамата мъдро се съгласихме, че политиката никога не бива да се смесва с правораздаването. И двамата бяхме сигурни в това. Колко сме грешали!
Продължиха да се хранят, но без особено желание.
— Нашето момче се казва Рон Фиск — съобщи Бари и подаде на събеседника си голям кафяв плик. — Вътре са основните факти. Има няколко снимки и биография, общо по-малко от осем страници, както поиска.
— Фиск, така ли?
— Точно така.
Майката на Бриана беше дошла на гости — правеше го два пъти в годината — и както винаги в такива случаи Карл настоя двете с дъщеря й да използват имението в Хамптънс и да го оставят сам в града. Майката на Бриана беше с две години по-млада от Карл и си въобразяваше, че е достатъчно привлекателна за него. Той прекарваше в нейната компания по-малко от един час годишно, но всеки път се хващаше, че се моли Бриана да има по-различни гени. Ненавиждаше тази жена. Майката на лъскавата съпруга не означава автоматично лъскава тъща, която обикновено не крие повишения си интерес към парите. Карл мразеше всичките тъщи, които беше имал. Мразеше самата мисъл, че има тъща.
И така, двете заминаха. Мезонетът на Пето Авеню остана само за него. Бриана натовари в една каравана Садлър Макгрегър, бавачката рускиня, личната си асистентка, диетоложката си и една-две камериерки и всички заминаха за чудесната къща на острова, готови да я превземат и да започнат да измъчват обслужващия персонал.
Карл слезе от личния си асансьор, озова се лице в лице с „Малтретираната Имелда“, изруга по неин адрес, не обърна внимание на личния си камериер, освободи останалия персонал и когато най-сетне остана сам в спалнята, с огромно удоволствие се преоблече в пижама, халат и дебели вълнени чорапи. После си взе една пура, наля си малцово уиски и излезе на балкона, който гледаше към Пето Авеню и Сентръл Парк. Навън беше студено и ветровито — идеално.
Райнхарт го беше предупредил да не се занимава с подробностите от предизборната кампания.
— Не ти трябва да знаеш всичко — повтаряше той. — Повярвай ми. Това е моя работа, а аз съм много добър в работата си.
От друга страна, Бари Райнхарт никога не беше губил един милиард долара. Според една статия във вестника, посветена лично на Карл, само шест души в историята бяха губили един милиард в рамките на един ден. Бари никога нямаше да разбере унижението да паднеш толкова бързо и толкова отвисоко в този град. Приятелите му изведнъж започнаха да се крият. Вече никой не се смееше на остроумията на Карл. Голяма част от социалните кръгове сякаш се затвориха за него (макар че Карл знаеше колко временно е всичко това). Дори собствената му съпруга сякаш охладня и престана да го глези толкова. А най-вече, започнаха да го избягват хората, които наистина имаха влияние — банкерите, директорите на финансови фондове, инвестиционните гурута, елитът на Уолстрийт.