Беше почти 2:00 ч. следобед и на бара нямаше никой друг. Двама механици от сервиза на „Шевролет“ бяха седнали за късен обяд в едно сепаре до витрината. В кафенето беше тихо и прашно, всичко имаше нужда от боядисване и ремонт и очевидно си беше същото, каквото е било преди десетилетия. Стените бяха покрити със стари програми на футболното първенство от 1961 г. насам, снимки на випуски от гимназията, пожълтели статии от вестници и всякакви други неща, които някой беше искал да покаже на хората. Имаше и голям надпис, който обявяваше: ИЗПОЛЗВАМЕ САМО БУТИЛИРАНА ВОДА.
Бейб се появи зад бара и дружелюбно се обърна към нея:
— Какво да ти донеса, скъпа?
Беше облечена с колосана бяла униформа, безупречно чиста престилка в бургундско червено с розов бродиран надпис „Бейб“, бял чорапогащник и бели обувки — сякаш беше излязла от някакъв филм от петдесетте. Всъщност сигурно наистина беше оттогава, макар че косата й беше ярко боядисана. Цветът на косата почти съвпадаше с цвета на престилката й. Очите й бяха обградени от ситна мрежа бръчици, като на стар пушач, но бръчките нямаха никакви шансове срещу дебелия слой фон дьо тен, с който ги покриваше всяка сутрин.
— Само вода — отвърна Шийла.
Стана й любопитно за водата.
През повечето време Бейб работеше, без да откъсва замечтания си поглед от витрините на кафенето и улицата навън. Взе една бутилка и подхвърли:
— Не си оттук, нали?
— Само минавам — отвърна Шийла. — Имам роднини в окръг Джоунс.
Това наистина беше вярно. В съседния окръг Джоунс живееше нейна далечна леля, която може би още беше жива.
Бейб сложи пред нея малка бутилка с вода и обикновен етикет с надпис „Бутилирана за Баумор“. После подхвърли, че тя също има роднини в окръг Джоунс. Преди да се впуснат в обсъждане на генеалогията, Шийла бързо смени темата. В щата Мисисипи рано или късно се оказва, че всички са роднини помежду си.
— Какво е това? — попита тя и погледна бутилката в ръката си.
— Вода — отвърна неразбиращо Бейб.
Шийла вдигна бутилката, за да прочете етикета. Бейб продължи:
— Водата в Баумор винаги е бутилирана. Карат я с камион от Хатисбърг. Водата от нашия водопровод не става за пиене. Замърсена е. Ти откъде си?
— От крайбрежието.
— Не си ли чувала за водата в Баумор?
— Не, извинявай. — Шийла отвори бутилката и отпи. — Има си вкус на вода.
— Трябва да пробваш другата.
— Защо, какво не е наред с нея?
— Божичко, скъпа! — възкликна Бейб и се озърна, за да провери дали някой друг е чул въпроса. Нямаше никой, така че тя си отвори диетична безалкохолна напитка и се настани на бара срещу Шийла, преди да продължи:
— Не си ли чувала за окръг „Тумор“?
— Не.
Бейб отново я погледна невярващо.
— Ами това сме ние. В този окръг броят на раково болните е най-висок за страната, защото питейната вода е замърсена. Преди тук имаше химически завод, „Крейн Кемикъл“, някакви баровци от Ню Йорк. В продължение на много години — двайсет, трийсет, четирийсет, зависи на кого вярваш — изхвърляха всякакви токсични мръсотии, с извинение, в няколко ями зад завода. Стотици, хиляди варели, цели тонове отпадъци, които в крайна сметка се просмукаха в подземното водохранилище, което градът, управляван от истински тъпаци, построи в края на осемдесетте. Така че питейната вода първо посивя, а после пожълтя. Сега вече е кафява. Отначало започна да мирише странно, после да вони. Цели години се борихме с градската управа да вземат мерки, но те не ни обръщаха внимание. Както и да е, въпросът с водата стана много сериозен, а после дойдоха и истинските проблеми. Хората започнаха да умират. Ракът се разпространи като чума. Всичко живо измираше. И още умират. Инес Пърдю почина през януари. Мисля, че беше шейсет и пета поред. Нещо такова. Всичко се изясни на процеса.
Бейб спря да огледа двама минувачи отвън на тротоара. Шийла бавно отпи от водата си и попита:
— Какъв процес?
— И за процеса ли не си чувала?
Шийла невинно сви рамене и повтори:
— Аз съм от крайбрежието.
— Божичко! — възкликна Бейб и премести тежестта си от левия на десния лакът. — Слушай тогава. С години се говореше за съдебен процес. Тук идват всички адвокати да пият кафе и да си говорят, а тях очевидно никой не ги е научил да шепнат. Така че чувах всичко. И още чувам. Дълго време за нищо друго не говореха. Канеха се да съдят „Крейн Кемикъл“ за какво ли не, но отначало нищо не се случваше. Според мен просто се уплашиха да атакуват голяма химическа компания с много пари и много скъпи адвокати. Така че нашите спряха да говорят за това, но ракът не спря. Децата умираха от левкемия. Хората имаха тумори в бъбреците, черния дроб, жлъчката, стомаха — беше ужасно, скъпа. „Крейн Кемикъл“ направиха цяло състояние от пестицид, наречен „Пиламар 5“, който е забранен от двайсет години насам. Забранен е в Щатите, но не и в Гватемала и други подобни места. Така че те го произвеждаха тук, изнасяха го в банановите републики, а там го използваха за плодовете и зеленчуците и в крайна сметка ги внасяха обратно при нас. Това също излезе наяве на процеса и доколкото разбрах, точно този факт е разгневил съдебните заседатели. Няма спор, че накрая побесняха.