— Къде се гледаше делото?
— Ти сигурна ли си, че нямаш роднини тук?
— Сигурна съм.
— И нямаш приятели в Баумор?
— Не.
— И не си репортер, нали?
— Не. Само минавам.
След като се увери в искреното й любопитство, Бейб дълбоко си пое дъх и продължи:
— Добре, значи накрая преместиха делото да се гледа в Хатисбърг, което беше умно от тяхна страна, защото, ако се гледаше в Баумор, съдебните заседатели щяха да поискат смъртна присъда за „Крейн Кемикъл“ и мошениците, които я управляват. Съдия беше Харисън, един от любимите ми. Окръг Кеъри е в неговия район и той от години се храни тук. Доста обича жените, но няма проблеми. И аз обичам мъжете. Както и да е, дълго време адвокатите само си приказваха, но никой не посмя да се изправи срещу „Крейн Кемикъл“. После обаче едно местно момиче, млада жена, представи си, от нашите хора, реши да рискува и заведе дело. Мери Грейс Пейтън — израснала е на два километра от града. Завърши с отличие местната гимназия. Помня я още от малка. Баща й, мистър Труман Шелби, още минава от време на време. Много го обичам това момиче. Мъжът й също е адвокат, двамата работят заедно в Хатисбърг. Та те заведоха дело от името на Джанет Бейкър, една сладурана, която загуби и мъжа си, и малкото си момче — и двамата починаха от рак в рамките на осем месеца. „Крейн Кемикъл“ се бориха яростно. Ако се съди по колите им, сигурно бяха довели стотина адвокати. Процесът продължи с месеци и чух, че семейство Пейтън едва не са фалирали. Но накрая спечелиха. Съдебните заседатели наказаха „Крейн Кемикъл“. Четирийсет и един милиона долара. Не мога да повярвам, че не си чувала за това. Всички са чували. Преди Баумор все едно го нямаше на картата! Искаш ли нещо за хапване, скъпа?
— Може ли сандвич със сирене?
— Естествено. — Бейб подхвърли две филии бял хляб на скарата, без да прекъсва историята си. — Сега „Крейн Кемикъл“ ще обжалват и аз всяка нощ се моля семейство Пейтън да спечелят. А адвокатите отново се появиха и започнаха да търсят нови жертви. Чувала ли си за Клайд Хардин?
— Не, никога.
— Кантората му е през седем входа вляво от кафенето, винаги си е била там. Пие кафе в осем и половина сутринта. Той е окей, но жена му е мръсница. Както и да е, Клайд не смее да влиза в съда, така че се свърза с някакви големи мошеници от Филаделфия — голямата Филаделфия в щата Пенсилвания, не нашата в Мисисипи — и заедно са подали колективен иск от името на голям брой безделници, които също искат да се включат в шоуто. Носят се слухове, че един от така наречените им клиенти дори не живее тук. Просто търсят начин да спечелят малко пари.
Бейб разпечата две парчета сирене чедър за сандвичи и ги сложи върху хляба.
— Искаш ли майонеза?
— Не.
— А пържени картофи?
— Не, благодаря.
— Така или иначе, градът вече е разделен. Хората, които наистина са болни, се ядосват на новите жертви, които само се преструват. Парите много променят, да знаеш. Всеки се опитва да спечели нещо на чужд гръб. А някои от адвокатите смятат, че „Крейн Кемикъл“ накрая ще се предаде и ще предложи извънсъдебно споразумение, за да се отърве. Някои хора ще забогатеят. Някои адвокати ще забогатеят още повече. Но други смятат, че компанията никога няма да се предаде. Досега не са се отказвали от нищо. Преди шест години, когато се заговори за процеса, един уикенд просто затвориха завода и избягаха в Мексико, където могат да си изхвърлят каквото си искат и никой не им пречи. Мексиканците сигурно мрат като мухи. Това, което направи „Крейн Кемикъл“, е престъпление. Унищожиха този град.
Когато хлябът се изпече почти до черно, Бейб сложи двете филии една върху друга, сряза ги по диагонал и ги сервира с резенче кисела краставичка.