Той заложи двойно на осмица и тройка, изтегли вале и спечели още 100 долара. Любимата му сервитьорка му донесе нов коктейл. Никой не прекарваше повече време в „Лъки Джек“ от мистър Коули. За него персоналът беше готов на всичко. Той хвърли поглед към вратата, погледна часовника си и продължи да играе.
— Очаквате ли някого? — попита го крупието Айвън.
— Щях ли да ти кажа, ако беше така?
— Май не.
Човекът, когото очакваше Клийт, също се беше разминавал на косъм със съда няколко пъти. Познаваха се почти от двайсет години, но в никакъв случай не можеха да се нарекат приятели. Днес щяха да се срещнат за втори път през живота си. Първата им среща беше протекла достатъчно успешно, за да се стигне до тази.
Айвън беше събрал общо четиринайсет бройки от картите си, после изтегли дама и изгоря. Така Клийт спечели още 100 долара. Имаше си правило. Спираше да играе, когато спечелеше 2000 долара, както и когато загубеше 500. Движеше ли се в тези граници, можеше да играе и да пие по цяла нощ. Данъчните нямаха представа, че в казината си докарва по осемдесет хиляди долара допълнително на година. Освен това ромът беше безплатен.
Той подхвърли два чипа на Айвън и се зае със сложната задача да отлепи едрото си тяло от високия стол.
— Благодаря ви, мистър Коули — каза Айвън.
— За мен беше удоволствие — отвърна Клийт и прибра останалите чипове в джобовете на светлокафявия си костюм.
Винаги беше с кафяв костюм и лъснати каубойски ботуши. Беше висок метър и деветдесет и два и тежеше поне сто и двайсет килограма — никой не знаеше колко точно, — но беше по-скоро як, отколкото дебел. Отправи се към бара с тежка стъпка — човекът за срещата беше пристигнал. Марлин беше седнал на маса в ъгъла, от която се виждаше цялото заведение. Не се поздравиха и дори не показаха, че са се забелязали. Клийт се отпусна на един стол срещу него и измъкна пакет цигари. Сервитьорката им донесе напитките.
— Донесох парите — каза най-сетне Марлин.
— Колко?
— Предложението ни е същото, Клийт. Нищо не се променя. Просто чакаме да кажеш „да“ или „не“.
— И аз пак ще попитам същото. Кои сте „вие“?
— Не съм аз. Аз съм независим предприемач, който получава пари за добре свършена работа. Не съм на заплата при никого. Наеха ме да те привлека за кампанията, а ако ти откажеш, вероятно ще трябва да намеря някой друг.
— Кой ти плаща?
— Поверителна информация, Клийт. Миналата седмица ти го обясних поне десет пъти.
— Така е. Може би съм малко по-тъп. Или пък съм малко нервен. Може би просто искам да получа някакви отговори. Ако не стане, няма да участвам.
Съдейки по резултата от първата им среща, Марлин се съмняваше, че Клийт Коули в крайна сметка ще се откаже от 100 хиляди долара в брой в небелязани банкноти. Марлин все едно ги беше сложил на масата. Сто хиляди долара, за да влезе в предизборната надпревара и да предизвика малко хаос. От Коули ставаше страхотен кандидат — шумен, скандален, колоритен и способен да изрече каквото си иска, защото не му пукаше за крайния резултат. Беше типичен антиполитик, в когото медиите щяха да се влюбят от пръв поглед.
— Ето какво ще ти кажа — започна Марлин и за пръв път погледна Клийт в очите. — Преди петнайсет години в един окръг далеч оттук една вечер млад мъж и семейството му се прибирали от църква. Все още не знаели, но през това време двама чернокожи бандити били влезли в къщата им, много хубава къща между другото, и обирали каквото сварят. Били надрусани с крек, носели по един пистолет във всеки джоб и изобщо били много гадни. Когато младото семейство влязло в дома си и ги изненадало по средата на обира, ситуацията излязла извън контрол. Първо изнасилили момичетата. После застреляли всички в главата и накрая запалили цялата къща. Ченгетата ги хванали още на следващия ден. Изтръгнали пълни самопризнания, а освен това имало и веществени доказателства с ДНК, пълна програма. Оттогава двамата лежат в „Парчман“ и чакат изпълнение на смъртните си присъди. Оказа се, че семейството на младия мъж е доста богато. Баща му получи нервна криза и се побърка, горкият. Но сега се оправи и е бесен. Не може да повярва, че онези бандити все още са живи. Бесен е, защото любимият му щат никога не екзекутира никого. Ненавижда цялата съдебна система и в частност — деветимата почитаеми съдии от Върховния съд в този щат. Ето този човек, драги ми Клийт, осигурява парите.
Всичко това беше лъжа, разбира се, но лъжите бяха част от работата му.