— Какво променя това?
— Не знам. Ще почакаме и ще видим. Ще ти се обадя, когато разбера нещо повече.
Рон закара приятелите на Джош по домовете им, после потегли към къщи, за да разкаже на Дорийн. Докато вечеряха, двамата притеснено разговаряха, а после останаха будни до късно, за да обсъждат различни варианти.
В десет часа следващата сутрин Клийт Коули паркира в края на главната улица, точно пред сградата на Върховния съд. Зад него спряха два микробуса, взети под наем. И трите коли бяха паркирани неправилно, но шофьорите им и без това нарочно си търсеха белята. От микробусите бързо се изсипаха пет-шест доброволци, които започнаха да изнасят големи плакати по стъпалата до широката каменна тераса, която обграждаше сградата. Друг доброволец се зае да пренесе импровизиран подиум.
Един полицай забеляза цялата тази дейност и се приближи, за да провери какво става.
— Възнамерявам да обявя кандидатурата си за съдия от Върховния съд — обясни гръмогласно Клийт.
До него неотлъчно стояха двама едри млади мъже в тъмни костюми — единият бял, а другият чернокож, но и двамата бяха почти с габаритите на самия Клийт.
— Имате ли разрешение? — попита полицаят.
— И още как. От кабинета на главния прокурор.
Ченгето си тръгна, без да бърза. Сцената беше изградена светкавично — беше висока шест метра, дълга девет и се състоеше само от снимки. Снимки от абитуриентски балове, любителски снимки от семейни събирания, портретни снимки — увеличени и цветни. Лицата на мъртвите.
Докато доброволците се суетяха наоколо, започнаха да пристигат репортери. Появиха се оператори с камери и стативи. На подиума се издигнаха микрофони. Фотографите започнаха да снимат и Клийт изпадна във възторг. Пристигнаха и още доброволци — някои носеха ръчно изработени плакати с надписи като „Либералите — вън!“, „ДА, на смъртното наказание“ и „Жертвите не мълчат!“.
След малко ченгето се върна и отиде при Клийт.
— Не можах да намеря никой, който да знае нещо за вашето разрешение.
— Е, нали аз съм тук. И ти казвам, че имам разрешение.
— От кого?
— От един от помощниците на главния прокурор.
— Как се казва?
— Осуалт.
Ченгето се отдалечи, за да намери мистър Осуалт.
В същото време суетнята привлече вниманието на служителите в сградата на съда и работата вътре замря. Разнесоха се слухове и когато до четвъртия етаж достигна новината, че някой всеки момент ще обяви началото на предизборната си кампания за Върховния съд, трима от върховните съдии зарязаха всичко останало и отидоха да гледат от прозорците. Останалите шестима, мандатът на които не изтичаше тази година, също се присъединиха към тях от любопитство.
Кабинетът на Шийла Маккарти гледаше към главната улица и скоро се изпълни с нейните помощници и служители, които изведнъж се бяха разтревожили. Тя се обърна към Пол и прошепна:
— Искаш ли да слезеш да провериш какво става?
Други служители от съда и кабинета на главния прокурор също бяха започнали да излизат от сградата и Клийт не можеше да се нарадва на тълпата, която се събираше пред подиума. После обаче ченгето се върна — с подкрепления — и полицаите спряха Клийт, преди да успее да застане пред микрофона.
— Ще се наложи да напуснете, сър.
— Спокойно, момчета, ще свърша за десет минути.
— Не, сър. Това събиране е незаконно. Разпръснете се незабавно.
Клийт пристъпи напред, така че застана очи в очи с много по-дребния полицай.
— Не се прави на задник, става ли? Зад теб има четири телевизионни камери, които няма да пропуснат нищо. Дръж се спокойно, ще свършим бързо.
— Извинете.
След тази малка победа Клийт се отправи към подиума, а редиците на поддръжниците му се затвориха зад него. Той се усмихна на камерите и започна:
— Добро утро и ви благодаря, че дойдохте. Казвам се Клийт Коули. Работя като адвокат в Начес и днес представям кандидатурата си за Върховния съд. Възнамерявам да изместя от него съдия Шийла Маккарти — несъмнено най-либерално настроената съдийка в бездействащия, глезещ престъпниците Върховен съд.