Клийт не се поддаде на изкушението да говори твърде дълго. Беше казал най-важното. Обявяването на кандидатурата му беше минало блестящо. Той заговори по-тихо и искрено, за да завърши речта си:
— Приканвам всички граждани от щата Мисисипи, които държат на реда и закона и не искат да търпят повече произвола на престъпниците, да се присъединят към мен и заедно да преобърнем този съд. Благодаря ви.
Последваха още аплодисменти.
Двама от по-едрите полицаи пристъпиха към подиума. Репортерите засипаха кандидата с въпроси.
— Имате ли опит като съдия? С колко средства разполагате за кампанията си? Кои са тези доброволци? Имате ли конкретни предложения как да бъде съкратен процесът по обжалването на присъдите?
Клийт се канеше да отговори на всички, но един от полицаите го хвана за лакътя и каза:
— Край, сър. Купонът свърши.
Клийт рязко дръпна ръката си.
— Върви по дяволите!
Останалите полицаи започнаха да си пробиват път към него, като разбутваха доброволците, които започнаха да им крещят.
— Да тръгваме, приятел — настоя полицаят.
— Изчезвай — отвърна му Клийт.
После се обърна към телевизионните камери.
— Вижте ги само! Не правят нищо срещу престъпността, а спират свободата на словото!
— Арестуван сте.
— Арестуван! Арестуван съм, защото произнасям реч?
Клийт спокойно и доброволно подаде ръцете си на полицаите.
— Арестувам ви, защото нямате разрешение за това събиране, сър — отвърна полицаят, докато двама от колегите му слагаха белезници на Клийт.
— Вижте тези полицаи от охраната на Върховния съд! — продължи той. — Изпращат ги същите хора, срещу които се кандидатирам!
— Да тръгваме, сър.
Докато се отдалечаваше от подиума, Клийт продължаваше да вика:
— Аз няма да остана дълго в затвора, а когато изляза, ще кажа цялата истина за тези либерални копелета! Бъдете сигурни!
Шийла проследи цялото представление от безопасно разстояние, от прозореца на кабинета си. Един друг от помощниците й, който беше застанал близо до репортерите, предаваше подробностите по мобилния си телефон.
Значи този смахнат беше избрал да се кандидатира срещу нея.
Пол остана навън, докато прибраха плакатите и хората се разотидоха, после се втурна нагоре по стъпалата към кабинета на Шийла. Тя седеше на бюрото си заедно с още един помощник и съдия Макълуейн. Във въздуха тегнеше напрежение. Тримата се обърнаха към Пол, сякаш имаше някаква вероятност да им носи добри новини.
— Този тип е луд — обяви той.
Всички кимнаха в знак на съгласие.
— Не ми прилича на пионка на едрия бизнес — подхвърли Макълуейн.
— Никога не съм чувала за него — каза тихо Шийла; изглеждаше шокирана. — Май лесната ми изборна година току-що стана много трудна.
Самата мисъл, че ще трябва да започне предизборна кампания от нулата, й се струваше мъчителна.
— Колко струваше вашата кампания? — попита Пол.
Беше започнал работа във Върховния съд точно преди две години, когато бяха изборите за мястото на Макълуейн.
— Един милион и четиристотин хиляди долара.
Шийла изръмжа и невесело се разсмя.
— В моята сметка за кампанията има шест хиляди долара. От години насам.
— Да, но аз имах сериозен конкурент — добави Макълуейн. — А този човек е луд.
— Лудите също ги избират.
Двайсет минути по-късно Тони Закари проследи цялото представление в заключения си кабинет, на четири пресечки оттам. Марлин беше записал всичко на видео, но нямаше нищо против да го гледа за втори път.
— Създадохме чудовище! — разсмя се Тони.
— Бива си го.
— Може би прекалено много го бива.
— Искаш ли още кандидати за мястото?
— Не. Мисля, че засега стигат. Добра работа.
Марлин си тръгна и Тони набра номера на Рон Фиск. Не се изненада, когато вечно заетият адвокат вдигна на първото позвъняване.
— Опасявам се, че новината излезе вярна — съобщи мрачно Тони.