— Може би трябва да посъветваме всичките си кандидати да се оставят да бъдат арестувани, когато обявяват началото на кампанията си — сухо отбеляза Барбара.
Тя не се беше усмихвала през последните двайсет и четири часа. Допи първата си чаша кафе и отиде да си налее още.
— Кой е този Клийт Коули, по дяволите? — възкликна Санчес, докато разглеждаше снимките на кандидата.
Вестниците от Джаксън и Билокси бяха поместили снимката от полицейското досие — Клийт приличаше на човек, който първо удря, а после задава въпроси.
— Снощи се обадих на Уолтър в Начес — отвърна Барбара. — Каза, че познава Коули от години — винаги бил на ръба на закона, но никога не се оставял да го хванат. Според него преди е работил за петролни и газови компании. Има някакви лоши кредити за малък бизнес. А сега се представя за професионален комарджия. Никога не е стъпвал на по-малко от шест пресечки от сградата на съда. Неизвестен е.
— Е, вече не е така.
Барбара стана и бавно обиколи кабинета си. Напълни чашите отново, после седна и продължи да чете вестниците.
— Не може да е от адвокатите, които се занимават с колективни искове — отбеляза Скип, макар че не звучеше съвсем категорично. — Не отговаря на изискванията им. Има прекалено тежко минало, за да участва в трудна предизборна кампания. Поне веднъж са го арестували за шофиране в нетрезво състояние и поне два пъти се е развеждал.
— Май съм съгласна с теб, но ако никога преди не е влизал в съда, защо изведнъж вдигна толкова шум за прилагането на смъртното наказание? Откъде идва това убеждение? Тази страст? Освен това вчерашното му представление е било доста добре организирано. Значи има хора, които работят за него. Откъде се взеха?
— Има ли значение? Шийла Маккарти може да го бие по всяко време. Би трябвало да се радваме, че е такъв клоун, който най-вероятно не е финансиран от Търговския съвет и корпорациите. Защо не се радваме тогава?
— Защото сме адвокати, които се явяват в съда.
Скип отново се намръщи. Настъпи дълга, мрачна пауза. После Барбара попита:
— Да организираме ли среща със съдия Маккарти?
— Нека да изчакаме няколко дни. Нещата трябва да се уталожат.
Съдия Маккарти стана рано, в което нямаше нищо чудно. Никой на нейно място не би могъл да спи до късно. В 7:30 ч. проследиха как излиза от апартамента си. Поеха след нея, докато пристигна в стария квартал Белхейвън в Джаксън и накрая паркира пред къщата на върховния съдия Джеймс Хенри Макълуейн.
Тони изобщо не беше изненадан от тази среща.
Мисис Макълуейн сърдечно поздрави Шийла Маккарти и я поведе през цялата къща, до кабинета на съпруга си. Джими, както го наричаха всички приятели, току-що беше прочел сутрешните вестници.
Макълуейн и Маккарти. Големия Мак и Малката Мак, както ги наричаха понякога. Двамата си побъбриха няколко минути за мистър Коули и невероятното внимание, което медиите му отделиха, а после преминаха към същината на въпроса.
— Снощи прегледах документите от предизборната си кампания — каза Макълуейн и подаде на Маккарти дебела папка. — В началото има списък на спонсорите — от най-големите до най-малките. Всички големи чекове са били подписани от известни адвокати.
По-нататък в папката бяха описани разходите за предизборната му кампания — невероятни суми поне според Шийла. Имаше и доклади от консултанти, образци на рекламни материали, резултати от изборния ден и други документи, свързани с кампанията.
— Не ми беше приятно да се връщам към това време — отбеляза той.
— Извинявай. И аз не го исках, повярвай ми.
— Съчувствам ти.
— Кой стои зад този тип?
— Цяла нощ мислих. Може би е просто примамка за отвличане на вниманието. Във всеки случай е откачен. Но какъвто и да е, трябва да го вземеш на сериозно. Ако е единственият ти конкурент в кампанията, рано или късно лошите ще стигнат до него. И ще му дадат парите си. А ако този тип има достъп до големи средства, ще стане страшно.
Макълуейн беше изкарал един мандат като сенатор от щата, преди да го изберат за върховен съдия. Беше участвал в политически битки. Преди две години Шийла безпомощно беше проследила как го разкъсват и обиждат в яростната предизборна кампания. В най-мръсната й част, когато телевизионните клипове на противника му (за които по-късно се оказа, че са пряко финансирани от Американската оръжейна асоциация) го обвиниха, че подкрепя контрола върху правото на притежаване на лично оръжие — най-големият грях в очите на избирателите от щата Мисисипи, — тя си беше обещала, че никога, при никакви обстоятелства, няма да допусне да я унижават така. Просто не си струваше. Ако някой се опиташе да я свали по този начин от Върховния съд, тя просто щеше да избяга в Билокси, да отвори малка кантора и да ходи да вижда внуците си всеки ден. Щеше да отстъпи мястото си без бой.