Но сега вече не беше толкова сигурна. Атаките на Коули бяха успели да я разгневят. Все още не й беше кипнало, но беше на ръба. Беше на петдесет и една — твърде млада, за да се откаже толкова лесно, и твърде възрастна, за да започне всичко отначало.
Двамата разговаряха за политика повече от час. Макълуейн се увлече в разкази за минали избори и колоритни политици, а Шийла меко го побутваше към темата за настоящото предизвикателство. Неговата предизборна кампания беше експертно организирана от млад адвокат, който си беше взел отпуск за тази цел от голяма кантора в Джаксън, където работеше. Макълуейн обеща по-късно да му се обади, за да провери дали не може да го привлече отново. Обеща да се обади лично на по-големите спонсори и местните активисти. Познаваше главните редактори на вестниците. Щеше да направи всичко възможно, за да запази мястото на Шийла Маккарти.
В 9:14 ч. тя потегли към сградата на Върховния съд, без да спира никъде по пътя.
Обявяването на кандидатурата на Коули беше отбелязано, но не и коментирано в кантората „Пейтън и Пейтън“. На 18 април, деня след появата на Коули, се случиха три важни събития, така че в кантората не се интересуваха от нищо друго. Първото събитие беше посрещнато с радост. Другите две — не.
Добрата новина беше, че млад адвокат от градчето Боуг Чито дойде в кантората им, за да сключи сделка с Уес. Адвокатът, който беше канцеларски плъх и нямаше опит в делата за причинени телесни повреди, някак си беше успял да поеме делото, заведено от близките на дървосекач, загинал в ужасна катастрофа на междущатска магистрала 55, близо до границата с щата Луизиана. Според показанията на полицейския патрул катастрофата била предизвикана от безразсъдното поведение на шофьора на тежкотоварен камион, собственост на голяма компания. Вече бяха взети показанията и на свидетелка, която твърдеше, че преди катастрофата камионът я изпреварил рисковано, докато тя се движела с „около“ 110 км в час. Адвокатът носеше предварително споразумение с близките на загиналия, по силата на което щеше да получи 30 процента от всяко обезщетение, определено от съда. Двамата с Уес се съгласиха да делят поравно. Загиналият работник беше на трийсет и шест години и беше печелил около 40 хиляди долара годишно. Напълно възможно бе да се постигне споразумение в размер до един милион долара. Уес състави иска за по-малко от час. Случаят беше още по-приятен, тъй като младият адвокат беше избрал кантората на семейство Пейтън точно заради новопридобитата им репутация. Присъдата на Бейкър най-сетне беше привлякла ценен клиент.
Първата лоша новина беше, че молбата за обжалване от страна на „Крейн Кемикъл“ бе пристигнала. Съдържаше 102 страници — два пъти повече от позволеното — и веднага създаваше впечатление за документ, подготвен и съставен с най-голямо внимание от цял екип изключително интелигентни адвокати. Беше прекалено дълъг и закъсня с два месеца, но и двете нарушения не бяха санкционирани от съда. Джаред Къртин и помощниците му бяха много убедителни в искането си за допълнително време и допълнителен обем. Все пак делото очевидно не беше от най-обичайните.
Мери Грейс разполагаше с шейсет дни, за да отговори. След като цялата кантора се изреди да зяпа дебелото досие и да цъка с език, тя го занесе на бюрото си, за да го прочете първа. Защитата на „Крейн Кемикъл“ твърдеше, че по време на процеса са допуснати общо двайсет и четири груби грешки, всяка една от които представлявала достатъчно основание за обжалване. Изложението започваше сравнително вежливо, със съвестно изброяване на всички коментари и решения на съдия Харисън, които според защитата ясно разкриваха неговата силна предубеденост в ущърб на обвиняемия. Продължаваше с възражения срещу избора на съдебните заседатели. И накрая нападаше всички експерти, привлечени да свидетелстват в полза на Джанет Бейкър: токсиколога, който беше потвърдил рекордните нива на картоликс, аклар и други съединения в питейната вода на Баумор; лекаря, който беше потвърдил несъмнения канцерогенен ефект на тези съединения; доктора, който беше описал рекордната концентрация на болни от рак в Баумор и района; геолога, който беше проследил пътя на токсичните отпадъци през почвата до водохранилището на града; специалиста, който беше пробил дупките в скалата под града за провеждане на изброените тестове; лекарите, които бяха извършили аутопсията на Чад и Пит Бейкър; специалиста по пестицидите, който беше казал ужасяващи неща за „Пиламар 5“; и най-важния експерт, който беше потвърдил връзката между установеното наличие на картоликс и аклар във водата и канцерогенните клетки в телата на загиналите. Семейство Пейтън бяха използвали общо четиринайсет експерти като свидетели и досието се занимаваше подробно с всеки един от тях, преди да го обяви за негоден. Трима от експертите бяха описани направо като шарлатани. Съдия Харисън беше допуснал груба грешка във всеки един от случаите, в които им беше позволил да свидетелстват пред съда. Докладите на експертите, срещу всеки от които адвокатите на „Крейн Кемикъл“ се бяха сражавали още при представянето им в съда, сега бяха анализирани в най-големи подробности и заклеймени като „ненаучни измислици“. Самата присъда противоречеше дори на представените доказателства и сама по себе си представляваше ярко доказателство за неправомерното съчувствие, проявено от съдебните заседатели.