— А това е щат, където се провеждат избори за какви ли не административни длъжности, като се почне от пътища и градоустройство, та се стигне до данъчни инспектори, следователи… буквално всички щатски служители, освен отговарящите за бездомните кучета — каза Бари.
— Гласуват всяка година — подхвърли Тони, като надничаше над ръба на очилата си за четене.
Беше спрял да се храни и разглеждаше някакви графики.
— Абсолютно всяка година. Независимо дали са общински, съдебни, щатски, местни или федерални избори, всяка година ходят до урните. Такава безумна загуба на време и средства! Нищо чудно, че избирателната активност е толкова ниска. На хората просто им е писнало от политика, по дяволите.
От общо 34 процента избиратели, които можеха да назоват по име някой от върховните съдии, само половината посочваха Шийла Маккарти. Ако изборите бяха днес, 18 процента щяха да гласуват за нея, 15 процента щяха да гласуват за Клийт Коули, а останалите или не бяха решили, или просто нямаше да гласуват, защото не познаваха нито един от кандидатите.
След първите подготвителни въпроси анкетата започваше да разкрива истинските си цели. „Ще гласувате ли за кандидат за върховен съдия, който е против смъртното наказание?“ Седемдесет и три процента отговаряха отрицателно.
„Ще гласувате ли за кандидат, който подкрепя гей браковете?“ Осемдесет и осем процента отговаряха отрицателно.
„Ще гласувате ли за кандидат, който подкрепя по-строгото законодателство по отношение на притежаването на лично оръжие?“ Осемдесет и пет процента отговаряха отрицателно.
„Притежавате ли поне едно огнестрелно оръжие?“ Деветдесет и шест процента отговаряха положително.
Въпросите имаха подточки и продължения и очевидно бяха съставени така, че избирателят да се произнесе по всички по-чувствителни проблеми. Никъде не се споменаваше, че Върховният съд всъщност не е законодателен орган и нито има право, нито носи отговорността да създава закони, които да се занимават с тези проблеми. В анкетата нямаше дори намек за обективност. Както много други проучвания, и анкетата на Райнхарт представляваше завоалирана атака срещу противника.
„Ще подкрепите ли либерален кандидат за Върховния съд?“ Седемдесет процента бяха отговорили отрицателно.
„Знаете ли, че съдия Шийла Маккарти се смята за най-либералния член на Върховния съд на щата Мисисипи?“ Осемдесет и четири процента отговаряха, че не знаят.
„Ако знаете, че тя е най-либералният член на Върховния съд, ще гласувате ли за нея?“ Шейсет и пет процента отговаряха отрицателно, но повечето от анкетираните не одобряваха въпроса. Как така „ако“? Беше ли, или не беше тя най-либералната във Върховния съд? Така или иначе, според Бари този въпрос беше безполезен. Най-обещаващото беше, че почти никой не знаеше името на Шийла Маккарти, след като беше работила девет години във Върховния съд, макар опитът му да показваше, че това не е толкова необичайно. Бари Райнхарт беше готов да спори с всеки (стига да няма свидетели), че това е още една идеална причина върховните съдии да не се избират с пряко гласуване. Те не биваше да са политически фигури. Имената им не биваше да бъдат известни.
Със следващите въпроси анкетата изоставяше темата за Върховния съд и се заемаше със самите анкетирани. Имаше въпроси за религиозните им убеждения, вярата им в Бог, колко често ходят на църква, дали подкрепят църквата финансово и прочие. Имаше и въпроси по определени проблеми — какво смята за аборта, изследванията на стволови клетки и прочие.
Накрая имаше няколко общи въпроса — расова принадлежност, семейно положение, брой на децата, приблизителни годишни приходи и гласуване в предишни избори.
Общо взето, резултатите потвърждаваха подозренията на Бари. Гласоподавателите бяха с консервативни убеждения, от средната класа, от бялата раса (78 процента) и лесно можеха да бъдат настроени срещу либерален съдия. Естествено, номерът беше да се трансформира Шийла Маккарти от разумния и умерен съдия, каквато всъщност беше, в яростния либерал, който им трябваше. Хората на Бари вече анализираха всяка дума, която беше написала в официално становище по време на цялата си кариера — както във Върховния съд, така и преди него. Тя не можеше да избяга от собствените си думи — бе проклятието на съдиите. И Бари планираше да я обеси с тях.