В същото време Джаксън беше разтърсен от друго брутално престъпление. Трима гангстери, въоръжени с огнестрелни оръжия, бяха нахлули в апартамент под наем, в който живееха двайсетина нелегални имигранти от Мексико. Мексиканците работеха по осемнайсет часа на ден, спестяваха всеки цент и веднъж месечно изпращаха всички пари вкъщи. Подобни нападения срещу домове на имигранти не бяха рядкост в Джаксън и други градове в южните щати. В настъпилия хаос, докато мексиканците се суетяха, вадеха банкноти от скривалищата под дъските на пода и от пукнатини в стените и крещяха истерично на испански, а въоръжените нападатели крещяха на чист английски, единият от мексиканците извади пистолет и произведе няколко изстрела, без да улучи никого. Нападателите отвърнаха на огъня, предизвиквайки още по-голям хаос. Когато стрелбата спря, четирима от мексиканците бяха мъртви, трима бяха ранени, а гангстерите бяха избягали в нощта. Плячката им беше оценена на около 800 долара, макар че полицаите така и не го разбраха със сигурност.
Бари Райнхарт не можеше да твърди, че събитието е било негова идея, но със сигурност остана доволен.
Седмица по-късно на форум, спонсориран от правоохранителна асоциация, Клийт Коули използва престъплението като повод за яростна тирада, в която включи обичайните си теми за повсеместното и безнаказано насилие, подпомагано от либералния съд, възпрепятстващ изпълнението на екзекуциите в щата Мисисипи. Той посочи с пръст Шийла Маккарти, която стоеше до Рон Фиск, и грубо я обвини за нежеланието на Върховния съд на щата да използва по предназначение камерата за екзекуции в затвора „Парчман“. Публиката го прие много добре.
Рон Фиск обаче не се остави толкова лесно. Той също поде атака срещу гангстерите, наркотиците и беззаконието и разкритикува Върховния съд, макар и с не толкова остър език. После разкри своя план от пет стъпки, който целеше да опрости процедурата по обжалване на смъртни присъди, и помощниците му раздадоха на всички присъстващи конкретно описание на предложението му. Получи се впечатляващо представление и Тони, който седеше на задните редове, остана доволен.
Когато дойде редът на съдия Маккарти да се изкаже, тълпата вече беше готова да я замери с камъни. Тя спокойно обясни сложността на едно обжалване на смъртна присъда, на което е посветена голяма част от работното време на Върховния съд. После подчерта необходимостта от повишено внимание в тези особено важни дела, така че правата на всички обвиняеми да бъдат защитени както трябва. Правораздаването не познава по-голямо предизвикателство от това да се опазят правата на онези, които обществото е решило да екзекутира. Тя напомни на присъстващите, че поне 120 мъже и жени, осъдени на смърт, впоследствие са били напълно оправдани, включително и двама в щата Мисисипи. Някои от тях бяха живели по двайсет години в очакване да умрат. През деветте години, в които беше работила във Върховния съд, тя беше участвала в разглеждането на четирийсет и осем смъртни присъди. В болшинството от случаите — двайсет и седем — тя беше гласувала заедно с мнозинството, като беше потвърдила смъртната присъда, но едва след като се беше убедила в справедливостта на съдебните процеси. В останалите случаи беше гласувала против смъртните присъди и беше върнала делата за преразглеждане. Тя не съжаляваше за нито едно свое решение. Не се смяташе нито за либерална, нито за консервативна, нито за умерена. Беше върховен съдия, положил клетва да разглежда честно всички случаи и да спазва закона. Да, личните й убеждения бяха против смъртното наказание, но тя никога не им беше позволявала да вземат превес над законите на щата.
Когато свърши, тук-там се чуха слаби аплодисменти, но по-скоро от учтивост. Никой не можеше да й отрече, че е искрена и смела. Малцина от присъстващите, ако изобщо имаше такива, биха гласували за нея, но тази жена със сигурност знаеше какво говори.
Това беше първият път, когато тримата кандидати се появиха един до друг, и първият път, когато Тони имаше възможност да наблюдава как се справя Шийла Маккарти под напрежение.