След обсесивно-компулсивен станах посттравматично стресиран.
После агорафоб.
После бях с паническо разстройство.
Краката ми ходят по тротоара в едната бавна и двете бързи стъпки на валса. Главата ми отброява едно, две, три. Навсякъде между гълъбите по тротоара има големи касови бележки. Вдигам втора бележка. Тази е на стойност сто седемдесет и три долара. Изхвърлям я.
Три месеца след като за пръв път срещнах социалната асистентка, се оказах с дисоциативно личностно разстройство, защото отказвах да й разкажа за детството си.
После имах шизоидно личностно разстройство, защото отказах да се присъединя към седмичната й терапевтична група.
После, понеже реши, че съм подходящ за полеви проучвания, придобих синдром на Коро, при който сте убедени, че пенисът ви се смалява непрекъснато и когато изчезне, ще умрете (Фабиан, 1991, Чън, 1992).
После си промени мнението и ме нарочи за страдащ от синдрома на Дхат — изживявате криза, защото вярвате, че разхищавате спермата си, когато ви спохождат мокри сънища или когато уринирате (Чхада и Ахуджа, 1990). Базира се на старо индуистко вярване, според което четирийсет капки кръв са необходими да произведат една капка костен мозък, а четирийсет капки костен мозък — да произведат една капка сперма (Акхтар, 1988). Нищо чудно, че непрекъснато се чувстваш изморен, каза ми социалната асистентка.
Спермата ме кара да мисля за секс, сексът ме кара да мисля за наказание, наказанието ме кара да мисля за смърт, смъртта ме кара да мисля за Фертилити Холис. Току-що демонстрирах нещо, което социалната ми асистентка нарича „свободни асоциации“.
При всеки сеанс тя ме диагностираше с нов проблем и ми даваше книга, за да се запозная със симптомите. На следващата седмица си знаех урока като по вода и проявявах проблема като по учебник.
Една седмица пироманиак. На другата — полово дезориентиран.
Каза ми, че съм ексхибиционист и на следващата седмица й цъфнах гол.
Каза ми, че страдам от дефицит на вниманието, и аз непрекъснато сменях темата. Бях клаустрофоб, та се наложи да се срещаме на верандата.
Краката ми върху тротоара превключват на двете бавни-две бързи-две бавни стъпки на ча-ча-ча. В главата ми се въртят десетте песни, които слушахме цял следобед. Подминавам нова касова бележка, по-законна от изпусната петдоларова банкнота, и я заобикалям в ритъма на ча-ча-ча.
Книгата, която социалната асистентка ми даваше, се казваше „Диагностичен и статистически наръчник на психичните заболявания“. За краткост я наричахме ДСН. Даваше ми много от старите си учебници и вътре имаше цветни снимки на модели, на които им плащат да изглеждат щастливи, вдигнали над главите си голи бебета или уловени ръка за ръка на плажа по залез. На нещастните снимки на моделите им плащат да си забиват спринцовки с нелегална дрога в ръцете или да стоят прегърбени и самотни пред маса с питие. Стигна се дотам, че социалната асистентка хвърляше ДСН на пода и на която страница се разтвореше, така се опитвах да изглеждам през следващата седмица.
Бяхме си щастливи така. Известно време. Тя усещаше, че напредва седмица след седмица. Аз имах сценарий, според който да действам. Не беше скучно и тя ме затрупваше с изобилие от мними проблеми, та не оставаше време за нищо реално. Всеки вторник ми съобщаваше диагнозата и това беше новата ми задача.
През първата ни година заедно не ми оставаше време да се замисля за самоубийство.
Направихме теста на Станфорд-Бинет, за да определим колко стар е мозъкът ми. Направихме „Вехслер“. Направихме Минесотския мултифазов личностен тест. Клиничният мултиаксиален тест на Милън. Теста за депресивни състояния на Бек.
Социалната асистентка разкри всичко за мен, освен истината.
Аз просто не исках да ме лекуват.
Каквито и да бяха истинските ми проблеми, не исках да ги разрешават. Нито една от дребните тайни в мен не искаше да бъде разбулена и разяснена. Чрез митове. Чрез детството ми. С химия. Плашех се — какво ще ми остане? И нито една от истинските ми тревоги, нито един мой страх не излезе на бял свят. Не исках да разнищвам чувството си за вина. Отказвах да говоря за мъртвото си семейство. Да дам воля на скръбта си, както се изразяваше тя. Да я осмисля. Да я загърбя.
Социалната асистентка ме излекува от стотици симптоми, до един измислени, и после ме обяви за здравомислещ. Беше толкова щастлива и горда. Изпрати ме по белия свят изцелен. Тръгвай смело. Върви. Чудо на модерната психология.