Ръкуваме се. Една кола приближава до бордюра и ние се качваме отзад. Той хваща ръбовете на двата крачола на панталоните си и ги повдига, когато стъпва в колата. Целият изглежда скроен по мярка.
Изглежда вечен и дълготраен. При вида му ме обзема онова угризение, което изпитвам, когато купувам нещо невъзможно за рециклиране.
— Другото ни лекарство за рак се нарича онколоджик — казва той и ми подава още едно кафяво шишенце.
Колата, в която седим един до друг, е хубава — черна кожа и тапицирана навсякъде. Возенето е по-плавно, отколкото на самолет.
Второто шишенце също е пълно с тъмни капсули, а на него е залепено най-обикновено аптекарско етикетче. Агентът изважда ново шишенце.
— Това е едно от лекарствата ни за СПИН — казва той. — Най-популярното. — Изважда шишенце след шишенце. — Тук е водещото ни лекарство за антибиотично резистентна туберкулоза. Това е за цироза. Това — за Алцхаймер. За множествена склероза. За миелома. За риновирус — изрежда той, разклаща шишенцата така, че капсулите вътре подрънкват, и ми ги подава.
„Виралсепт“, пише на едното.
„Малигнон“ — на друго.
„Церебрал Сейв“.
„Кохлеркаин“.
Безсмислени думи.
Всичките са еднакви кафяви пластмасови шишенца с бели обезопасени рецептурни етикети от една и съща аптека.
Агентът е опакован в среден размер костюм от сива вълна и е въоръжен само с куфарчето си. Отличава се с две кафяви очи зад очила. Уста. Чисти нокти. Нищо забележително няма у него, освен това, което ми казва.
— Само назови болест — казва той, — и ние ще сме подготвили лек за нея. — Грабва още две шепи кафяви шишенца и ги разклаща. — Донесох ги, за да обоснова идеята си.
С всяка изминала секунда колата се плъзга все по-дълбоко и по-дълбоко в нюйоркската нощ. Следват ни други коли. Луната ни следва. Казвам колко съм изненадан, че всички тези болести все още съществуват.
— Срамно е — съгласява се агентът — как медицинските технологии изостават зад маркетинговата страна на нещата. Имам предвид, търговският аспект е уреден от години, рекламните чаши за кафе за лекарите, рекламите в списанията, цялостните рекламни кампании, но зад кулисите си пеят същата песен, фармацевтичните компании реагират мудно. Лабораторните маймуни измират като мухи.
Двата му съвършени реда зъби изглеждат, сякаш бижутер ги е инкрустирал в устата му.
Таблетките срещу СПИН приличат досущ на таблетките срещу рак, които приличат досущ на таблетките срещу диабет. Значи тези неща всъщност не са изобретени, питам го.
— Да не използваме думата „изобретени“ — казва агентът. — Звучи твърде съзаклятнически.
Но не са истински?
— Истински са, разбира се — казва той и издърпва първите две шишенца от ръката ми. — Патентовани са. Разполагаме с почти петнайсет хиляди патентовани наименования на продукти, които все още се разработват — казва той. — Списъкът включва и теб.
Той казва:
— Точно това е идеята ми.
Разработвате лекарство срещу рак?
— Ние сме маркетингова и пиар компания — казва той. — Работата ни е да създаваме концепции. Патентоваме лекарство. Патентоваме наименованието му. Щом някой разработи продукта, идва при нас — понякога по своя воля, понякога — не.
Защо понякога не, питам.
— Патентоваме всевъзможни словосъчетания, гръцки думи, латински, английски, какви ли не. Притежаваме законни всички възможни думи, с които фармацевтичните компании биха могли да нарекат новите си продукти. Само за диабет имаме списък със сто и четирийсет названия — казва той.
От куфарчето в скута си изважда прикрепени с телбод листове и ми ги подава.
„Глюкокюър“, чета аз.
„Инсулин Ийз“.
„Панкрейд“. „Хемазин“. „Глюкодан“. „Гроденейс“.
Обръщам на другата страница и от скута ми се посипват шишенца подрънкват и се разпиляват по пода на колата.
— Ако някога някоя фармацевтична компания измисли лек за диабет и поиска да използва комбинация от думи, дори смътно свързани със заболяването, ще трябва да ни платят правата.
Значи тези капсули са захарни таблетки. Отварям едно шишенце и изтръсквам таблетка — тъмночервена и лъскава — в дланта си. Облизвам я — шоколад със захарна глазура. Има и желатинови капсули с пудра захар.