И все още не знам.
Мъжът го гледа около секунда, сетне кимна.
— Разбирам. — Джак, който го наблюдаваше, също кимна. — Джак, тогава… може ли да ми кажеш какво си спомняш за това как родителите ти са те оставили тук?
— Аз… не помня нищо, освен че се озовах тук сам и трябваше да… оцелея.
— Това ли е всичко? Нищо повече? Нищо за това как са те довели тук? Нищо преди това?
Джак поклати глава, без да поглежда към Харпър. Мразеше да лъже пред нея. Това го караше да се чувства зле, особено след като двамата си бяха споделили истината, след като тя му разказа тайните си. Водеше вътрешна борба със себе си, не знаеше какво да прави, опитвайки се да изреди причините, заради които трябва да каже истината, и онези, поради които не бива.
Агент Галахър въздъхна и тримата останаха мълчаливи за минута; нещо във въздуха караше Джак да се чувства… несигурен. По-възрастният мъж сложи ръце върху масата и преплете пръстите си.
— Джак, искаш ли да ти кажа защо се преместих тук, в Монтана? Защо на петдесет и четири години приех да започна да работя на ново място, вместо да остана в Калифорния, при работата, която обичах? В къщата, в която двамата със съпругата ми вложихме толкова много? Мястото, където отгледахме нашата дъщеря?
Джак се опита да прикрие изненадата си. Бавно кимна. Харпър също се взираше изненадано в агента.
Агент Галахър изпусна бавна и дълга въздишка.
— Нашето единствено дете, Аби, умря от левкемия преди три години. Беше на двайсет години. Бореше се с болестта, откакто навърши седемнайсет, беше в десети клас в гимназията. Ние… — Гласът му пресекна и Джак долови съкрушителната тъга в него, сякаш някъде далече се бе отчупила част от нещо, което не можеш да назовеш, но знаеш, че си изгубил завинаги. — Ние я погребахме и се опитахме да намерим причина да живеем.
Той задълго се умълча, свел поглед към ръцете си.
Джак забеляза, че лицето на Харпър изразява същата дълбока тъга като това на агент Галахър. Аз те разбирам, казваше нейното изражение. Тя беше мила. Добра. Това изпълни Джак с… нежност към нея.
— Един ден двамата със съпругата ми пазарувахме в супермаркета и се натъкнахме на Ела, една от най-добрите приятелки на Аби. Не я бяхме виждали от погребението и… ами тя беше бременна в шестия месец, развълнувана от очакването на първото си дете. Ние изрекохме всички подходящи думи, предполагам. Усмихвахме се. Но… това ни съсипа. Със съпругата ми се прибрахме у дома, седнахме и имахме чувството — той поклати глава, — че отново сме изгубили дъщеря си. Бяхме изгубили това, което можехме да имаме. Ние живеехме в затворена общност. Знаехме, че щяхме да станем свидетели — макар и от разстояние — как всички приятелки на Аби се омъжват, имат деца и… беше непоносимо.
Той вдигна глава към Джак и Харпър и тъжно им се усмихна.
— Сестрата на Лори живее в Монтана и сама отглежда двете си момчета. Тя беше голяма опора за Лори, както и Лори за нея, докато се развеждаше, макар и отдалече. Мислех, че постъпвам правилно, когато кандидатствах за работата в Департамента по правосъдието в Монтана. Мислех, че това е новото начало, от което се нуждаехме. Че ще се преместим някъде, където спомените няма да ни връхлитат на всяка крачка. Някъде, където отново ще бъдем семейство. И — той пое дълбоко дъх, — и всичко ще бъде наред. Но проблемът е в това, че и сега, когато се погледнем един друг, отново виждаме Аби. Виждаме онези болнични стаи и как нашата дъщеря гасне, а после… онзи ковчег.
Агент Галахър отново замълча, сетне погледна към Джак.
— Това ме доведе в Монтана, Джак. Тук съм, защото бягах, но не стигнах много далече. Тук съм, защото това, което най-много обичах на този свят — моето семейство, — вече го няма и аз не мога да си представя как отново можем да бъдем щастливи. Чувствам се изгубен и мисля, че и ти също. Не съм сигурен какво да направя за моята ситуация, но се надявам да ми позволиш да ти помогна за твоята.
Една сълза се търкулна по бузата на Харпър и тя побърза да я изтрие.
— Съжалявам — прошепна агент Галахър и кимна с тъжна усмивка.
Джак издиша дълбоко, прокара ръка по брадичката си, все още объркан, но чувстваше… че навярно имаше двама души, които може би… които може би бяха на негова страна. Сякаш полъх премина през него, носещ щастие. Страх.
— Събудих се на ръба на скала. Там имаше мъж. Той ми каза, че това може да е денят, в който ще умра — промълви Джак.
Думите валяха една върху друга, сякаш бяха сноп пръчки, дълго държани завързани и накрая освободени. Харпър смаяно ококори очи и наклони глава. Той стисна устни, без да откъсва очи от лицето й.