Агент Галахър отново се намръщи.
— Разбирам. А каза ли защо?
— Не. Аз си помислих… — Младият мъж погледна към Харпър. — Помислих, че е нещо, свързано с войната. Войната, за която Дрискол ми каза, че се води. — Отново погледна агента. — Аз казах нещо за това, за войната, а тя се съгласи или… — Намръщи се, опитвайки се да си спомни какво бе казал тогава и какво му бе отвърнала тя. — Тя каза, да, светът е в огън.
Всички се умълчаха за няколко секунди, накрая агент Галахър попита:
— Смяташ ли, че майка ти е работила по някакъв начин с Айзак Дрискол?
Да е работила? Дали е имала работа с Дрискол? Това ли имаше предвид агентът? Джак се замисли.
— Не знам. Тя, изглежда, не го харесваше. Каза, че го е проследила от града. Но… имаше и една друга жена…
Погледът му остана прикован в агента, не смееше да погледне Харпър, макар да усети как лицето му пламва. Не искаше да им казва за червенокосата жена, но знаеше, че трябва да го стори. Разказа на агента и на Харпър как бе помислил, че жената е наранена, как я бе донесъл в хижата и как тя му бе предложила тялото си. Докато разказваше цялата история, не погледна нито веднъж към Харпър, не искаше да разбере дали е ядосана, или още по-лошо, ако не я беше грижа дали той бе докосвал друга жена. Той не беше като сивия лисугер, това искаше да й каже. Искаше да докосва единствено нея.
Сега вече знаеше защо бе почувствал, че нещо с другата жена не е наред. Миризмата и не беше наред. Тя не беше родена за него. Тя не беше Харпър.
— Имаш ли чувството, че червенокосата жена по някакъв начин е била свързана с Дрискол? И ако е така, защо ти е казала за камерите?
Джак поклати глава. Нямаше представа. По-голямата част от него се надяваше, че агентът сам ще навърже нещата и ще открие отговорите. Но една друга част просто искаше всичко това да бъде забравено. Дрискол беше мъртъв — животът му беше по-хубав без него — и той искаше само да разбере какво ще прави оттук нататък.
— Добре, Джак, благодаря ти. Оценявам откровеността ти. Ще се опитам да разбера какво става. Ще направя всичко по силите си, разбра ли?
Джак кимна и потърка с пръсти четинестата си брадичка. Въпросът, който не бе сигурен, че иска да зададе, се изтърколи от устните му.
— Коя е била тя? Моята майка?
Все още усещаше болка, когато думите отекнаха в него — моята майка. Макар че тя всъщност никога не е била майка за него. Тя никога не се върна.
— Тя е била една много объркана млада жена, Джак. Взела е много погрешни решения в живота си, но мисля, че се е опитвала да поправи грешките си. Мисля, че тя е била загрижена за теб и е изпитвала огромна вина.
Джак не знаеше какво да чувства за това. Не беше сигурен, че може да му липсва някой, когото никога не е познавал. Дори не беше сигурен, че може да се гневи на човек, когото никога не е познавал.
Когато Джак вдигна глава, агент Галахър го наблюдаваше с тревожно смръщено лице. Но когато срещна погледа на Джак, устните му се извиха в лека усмивка.
— Има още някои неща, които открих за миналото ти и къде можеш да отидеш, когато си тръгнеш от тук.
Джак усети как го пронизва страх.
— Трябва ли да напусна хижата сега?
Агент Галахър въздъхна.
— Боя се, че да. Говорих със сестрата на Айзак Дрискол, която е най-близката му роднина, и тя няма желание да ти позволи да останеш да живееш в имота й.
Защо агентът изглеждаше ядосан? Какво го интересуваше, че Джак повече не може да живее в своята хижа? А и тя в действителност не беше негова. Може би трябваше да си тръгне в секундата, когато бе открил, че Айзак Дрискол го наблюдава, че го беше излъгал. Но той не искаше мъжът да разбере, че бе разкрил какво ставаше, беше помислил, че би могъл да го скрие, затова се бе държал нормално… опитваше се да реши какво да прави. И тогава… Дрискол умря.
А сега не съжаляваше, че бе имал място, където да бъде с Харпър. Ако не беше тази хижа, той нямаше да може да я защити от студа.
Отведи ме вътре, Джак.
При спомена за тези думи кожата на Джак пламна.
Но сега… хижата повече нямаше да бъде негова.
Трябваше да се върне в гората. Беше оцелял преди. При това с по-малко опит и знания, отколкото имаше сега. Единственото, което караше сърцето му да тупти по-бързо, а гърлото му да пресъхва, беше жената, която седеше до него. Жената, която искаше да нарече своя. Никога нямаше да позволи тази жена да го посещава в пещера в гората. Когато си помисли за това, се почувства засрамен. Усещаше погледа й отстрани върху лицето си, но не извърна очи към нея.