— Не — поклати глава младата жена. — Трябва да се връщам. Мога да ви закарам. Струва ми се, че ледът се е разтопил достатъчно, за да е безопасно да се шофира. — Стрелна поглед към Джак и страните й порозовяха. — Какво ще кажеш да дойда утре рано сутринта, за да те откарам до Хелена Спрингс? Мога да те разведа наоколо. Може би ще успееш да вземеш решение и ще се обадим на агент Галахър.
Джак кимна. Не искаше тя да си отива, но имаше нужда да остане сам. Трябваше да помисли. Трябваше да реши. За живота си. Живот, който никога не бе смятал, че е възможен за него.
— Има още едно нещо — рече Харпър и тя разказа на агент Галахър за хеликоптерите, за това как Джак ги е видял на сутринта, след като е бил оставен на онази скала.
Агент Галахър се намръщи, изглеждаше объркан.
— Това не може да е съвпадение — промърмори. — Две загадки започват в една и съща нощ? В една и съща дива местност?
— Е — заговори Харпър, стана и взе картата, върху която бяха работили с Джак, — случили са се доста далече една от друга, но, да.
Разстла картата пред агента и той няколко минути я разглежда.
— Може ли да я взема със себе си?
— Разбира се — кимна Харпър. — Аз я начертах с надеждата, че може да бъде полезна.
— Наистина е полезна — заяви той, — ако не за друго, поне ми помага да добия представа къде се е случило всичко. Благодаря ти.
Агент Галахър ги оглежда поред около минута, сетне сложи ръце върху масата пред себе си и насочи очи към Джак.
— Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш? Нещо, което може да помогне при разследването?
Сърцето на Джак се разтуптя. Той отвърна поглед и отрицателно поклати глава. Имаше неща, които не можеше… нямаше да каже. Ако го стореше, кой щеше да пожелае той да бъде част от семейството му? Част от обществото? Щяха да го заключат. Щяха да го нарекат животно. Звяр. И може би наистина беше такъв. Или поне би могъл да бъде. Онова трябваше да остане негова тайна. Това беше всичко.
Агентът кимна.
— Добре. И без това вече ми каза достатъчно. Добре ли си?
Добре? Точно в момента беше.
— Да, добре съм.
Агент Галахър се усмихна.
— Чудесно. Помисли за всичко това, а след това ще поговорим. — Отново ги погледна подред. — Между другото, двамата какво ще правите за Коледа?
Харпър погледна към Джак.
— Коледа? — прошепна той.
— Помниш ли Коледа, Джак? — тихо попита Харпър.
Той поклати глава.
— Не знам какво е Коледа.
Очите на Харпър станаха тъжни. Коледа сигурно беше нещо много хубаво. Имаше много хубави неща, за които не знаеше.
— Това е празник в чест на раждането на Исус.
— Исус?
Харпър и агент Галахър се засмяха, но смехът им беше приятен, а в очите на Харпър танцуваха весели пламъчета. Джак също се усмихна.
— Няма значение. — Тя отново погледна към агент Галахър. — Обикновено я посрещам в дома на приятелката ми Райли. Но това е първата й Коледа със семейството на съпруга й, така че аз нямам никакви планове.
— Е, тогава е уредено — заяви агент Галахър и се изправи. — Ще прекарате празника с мен и моята съпруга. Настоявам.
Глава 35
Старицата надникна през пролуката на вратата и се втренчи в Марк с подозрително присвити очи.
— Добър ден, госпожо. Алмина Кавазович?
— Да.
— Агент Марк Галахър. Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.
— За какво? — пожела да узнае тя със силен акцент, без да открехва вратата нито на сантиметър повече.
— За мъжа, който е живял в съседния апартамент. Айзак Дрискол?
Очите й едва доловимо се разшириха. Едва. Марк го забеляза и разбра, че предчувствието му се бе оказало вярно, когато получи списъка с наемателите в сградата с апартаменти, която сестрата на Дрискол бе споменала, и откри сред тях името Кавазович.
— Дрискол? Какво за него?
— Госпожо, разговорът ще е по-лесен, ако ми позволите да вляза за няколко минути. Аз имам…
Веригата се отмести с леко издрънчаване и вратата се отвори, преди Марк да довърши изречението. Жената отстъпи назад, за да го пропусне — възрастна госпожа с домашна рокля на цветя, косата й бе скрита под тъмна кърпа, увита около главата.
— Знаех си, че този ден ще дойде — рече тя.
В гласа й вече не се долавяше никакво подозрение, само примирение. Обърна се и той затвори вратата, като я последва във всекидневната, където тя вече се бе отпуснала в люлеещ се стол, разположен срещу малък диван, тапициран с цветна дамаска. Мебелите бяха овехтели, но стаята беше подредена и чиста, всички повърхности бяха застлани с дантелени покривчици. Марк седна и зачака домакинята да заговори.