— Какво е направил той? — попита тя.
— Той е мъртъв, госпожо.
Старицата срещна погледа му, но не изглеждаше шокирана.
— Да — изрече безстрастно, — сигурно така е по-добре.
— Ще ми разкажете ли за Дрискол? Как се запознахте с него?
Тя въздъхна, уморен звук, който изхърка в гърлото й.
— Той ми беше съсед, както казахте. Не го познавах много добре, знаех само, че работи за правителството. Пристигнах тук от Босна през деветдесетте по време на войната. Семейството ми също се опита да дойде, но те… — Гласът й заглъхна и Марк я зачака да продължи. — Те не можаха.
Марк не я попита защо, а и можеше да си представи пречките, на които семейството й се бе натъкнало при опита си да емигрира. Бюрокрация… други спънки… липса на средства. Чудеше се как тя бе успяла, но това някак си не беше съществено.
— Отивам при доктор Дрискол и го питам дали може да помогне, след като работи за правителството. Отначало той казва „не“. Не може да помогне. По-късно идва при мен и казва „да“. Може да ми помогне, ако свърша една работа за него, да следвам правилата му и да не казвам на никого.
— Каква беше тази работа, госпожо? — попита Марк и сърцето му се сви, защото вече предугаждаше какво ще му каже.
— Да се грижа за едно бебе. Да го гледам, докато доктор Дрискол е готов да го тренира.
Да го тренира? Марк очакваше тя да му разкаже за отглеждането на бебето, но не и за… трениране. Припомни си собствените си блуждаещи въпроси за интереса на Дрискол към спартанците. Смръщи вежди.
— За какъв вид трениране става дума?
— Той не каза. Само ми заръча да не глезя момчето, защото ще му направя лоша услуга. Каза ми да храня момчето и да се грижа за него, но нищо повече. Никакво глезене — повтори тя. — Това е много важно, заяви той. Това е най-добрият начин за отглеждане на деца.
— И в замяна на това той е щял да помогне да доведете семейството си тук?
Възрастната жена енергично закима.
— Да, и ще ми уреди виза, за да мога да работя. Аз плета дантела и я продавам на малки магазини. Сега по интернет, но вече не мога много да работя, тъй като ръцете вече не ме слушат, както някога.
Марк сведе поглед към изкривените й, обезформени ръце, стиснати толкова силно в скута й, че кокалчетата им бяха побелели.
— Аз… разбирам. И плащаше ли ви, за да се грижите за момчето?
— Само разноските.
— И помогна ли на семейството ви да дойде тук?
Тя поклати глава и отмести поглед от него.
— В крайна сметка не можа. По-късно открих, че са били убити във войната.
— Съжалявам.
Тя не каза нищо, но раменете й се сковаха.
— Но аз получих документи. Сега съм гражданка на Съединените щати.
Марк остана мълчалив около минута, сетне попита:
— Значи, сте гледали момчето, докато е навършило колко години?
— Седем, почти осем.
— И тогава Дрискол го отвел, за да започне това трениране?
— Да — отвърна тя със задавен глас и макар че не бе проляла нито една сълза, докато говореше за семейството си, сега очите й заблестяха, когато заговори за момчето.
— Знаете ли дали Дрискол е работил с някой друг?
Старицата поклати глава.
— Не. Нямаше никой друг. Само той.
— Имате ли някаква представа какво включва това така наречено трениране?
— Не, не знам. Доктор Дрискол дойде тук една нощ, когато момчето спеше. Аз се опитах да го спра. Аз… не исках да му позволя да го отведе. Казах му, че ще го отгледам. Но Дрискол ме избута. Заплаши, че ще ми отнеме визата. Аз ще умра от глад без работа. Без семейство. — Главата й клюмна. — Той даде на момчето лекарство, за да не протестира, и после го взе.
Изражението й беше толкова съкрушено, че въпреки това, което бе направила, Марк неволно изпита състрадание към възрастната жена пред него. Без родина. Без семейство. Оставена да живее с ужасния избор, който бе направила от отчаяние. Оставена, без да знае какво бе станало с момчето, което очевидно беше обикнала, въпреки че я бяха инструктирали да не го прави.
— Знаете ли какво е станало с момчето? — попита тя, отбягвайки погледа на Марк, тялото й бе напрегнато и неподвижно, сякаш бе затаила дъх, докато очакваше отговора.
— Той е жив. Имал е много тежък и суров живот, както вероятно сте предполагали. Но той умее да оцелява. Сега е много силен млад мъж.
Тя кимна, сълзата се търкулна от окото й и се стече надолу по набръчканата й буза.
— Да. Силен. Затова го нарекох Джак. Означава „силен“ на моя език. — Замълча за миг, очевидно за да се съвземе. — Той е много умно момче. — Лицето й засия от гордост, когато го каза. — Дрискол се премести от тук, каза, че строи хубава къща, където скоро ще заведе Джак, за да го отглежда. Каза още: никакво училище, то пречи на тренирането. Но аз уча момчето на буквите и цифрите на английски, за да може да чете и да смята. Казвам му да не говори като мен, а като по телевизията. Той е много умен и бързо се учи. Казвам му, че думите са много важни. Опитвам се да го науча с книгите на това как да завързва възли и да строи неща. Това, което мисля, че ще му е от полза. И го карам всеки ден с часове да стои навън, да се катери по дървета, да строи къщи и да стане още по-силен. Аз се опитвам… опитвам се да му дам това, което мога.