Когато десет минути по-късно Лори влезе, за да обяви, че обядът е готов, Джак и Бенджи все още стояха един до друг. Джак говореше бавно и сериозно, а Бенджи го зяпаше с такова открито обожание, сякаш беше някакъв герой, че Харпър едва не се разплака. Но от щастие.
Всички помогнаха да донесат чиниите от кухнята и да ги подредят върху голямата махагонова маса в трапезарията, а след това се уловиха за ръце и Марк каза молитвата. Харпър можеше да се закълне, че очите му леко се замъглиха, когато вдигна чашата си и пожела на всички весела Коледа.
Отново започнаха да разговарят, докато си подаваха блюдата, а Харпър тъкмо си сипваше от сочните резени пуешко месо и пухкавото картофено пюре, богато полято със сос и…
Изведнъж застина с лъжицата за плънка във въздуха, когато Лори ахна ужасено. Тя погледна към Джак, чиято вилица също застина пред него. И когато сведе поглед към чинията му, очите й се разшириха, докато се опитваше да отгатне какво яде. След секунда разбра на какво се дължеше потресът на Лори. Върху чинията му бяха полуизядените сурови карантии на пуйката.
— Аз… аз ги оставих за кучетата — безпомощно смотолеви Лори.
О, господи, осъзна Харпър, всред суматохата от груповите усилия да донесат храната от кухнята в трапезарията Джак бе взел чинията със суровите остатъци.
Харпър преглътна. Масата притихна, докато всички седяха вцепенени и се взираха в Джак. И тогава внезапно се чу силно кискане. Бенджи. Очите на Джак се стрелнаха към момчето и Харпър видя как Пам също му хвърли остър поглед. Но после долната й устна затрепери, докато се опитваше да не се разсмее, ала не успя и избухна в смях. Ситуацията беше толкова нелепа, че Харпър усети как в гърдите й също се надига хихикане. Джак се огледа още веднъж, сетне ъгълчетата на устните му се повдигнаха нагоре и той започна да се смее, отначало тихо, а сетне по-шумно — дълбокият му смях отекна в стаята, стопляйки сърцето на Харпър, докато всички наоколо се заливаха от кикот.
— Е, какво, по дяволите? — възкликна Оливър и отчупи едното пуешко бутче. — Щом той може да яде онова, аз вземам бутчето. И никой тази година няма да ми забранява.
С тези думи той го приближи до устата си и щастливо усмихнат, отхапа огромно парче, а останалите само се разсмяха още по-силно.
Два часа по-късно, след като се нахраниха, разговаряха и се смяха до насита, Пам и момчетата си тръгнаха, разменяйки с всички сърдечни прегръдки. Харпър се извини и отиде в тоалетната, преди двамата с Джак също да потеглят. Връщаше се във всекидневната, когато забеляза портрета, окачен на стената в коридора. Спря и се загледа в красивото русокосо момиче, което толкова много приличаше на майка си.
— Аби — каза Лори, заставайки зад нея. Харпър се извърна, леко засрамена, макар да не беше сигурна защо. — Тя почина от левкемия.
— Да — кимна Харпър. — Агент… Марк ни разказа за вашата дъщеря. Много съжалявам.
За миг Лори изглеждаше изненадана, но после кимна.
— Нищо не е същото без нея.
Харпър долови лекото пресекване в гласа й, думите отекнаха в душата й. Колко пъти си бе мислила същото за родителите си. Нищо в целия й живот нямаше да бъде същото, както когато родителите й все още бяха с нея.
— Марк малко се притесняваше дали да покани Джак в дома ни. — Жената поклати глава. — Не заради живота, който е водил, а защото се безпокоеше как ще изглежда заради разследването. Двамата поговорихме за това. — Тя замълча за миг, очите й щастливо заблестяха и Харпър се зачуди дали за Лори разговорът не е бил нещо като завръщане към топлината на предишните им съпружески отношения. Припомни си думите на Марк, че двамата се били отдалечили, и се надяваше да е права за тази малка стъпка. — Решихме, че няма значение. Нашите сърца, нашите души не биха могли и няма да позволят на един човек без семейство отново да преживее самотата, ако можем да го предотвратим.
Думите й стоплиха сърцето на Харпър. Те бяха спасили и нея от самотата, след като толкова често през живота си се бе чувствала самотна, и тя им беше благодарна. Отново се взря в портрета на Аби, потъвайки в усмивката на красивото момиче върху стената, което все още беше толкова силно обичано.
— Сигурно знаеш, че аз изгубих родителите си, когато бях на седем.
— Да — кимна Лори, улови ръката на Харпър и я стисна. — Съжалявам!
Харпър се усмихна натъжено и кимна.
— Аз просто се чудех, дали…
Тя поклати глава, внезапно почувствала се глупаво, когато се опита да облече мислите си в думи. Струваше й се, че може би ще прекрачи границите, ако кажеше това, което таеше в мислите си. И в сърцето си.