— Какво, скъпа? — Лори отново стисна ръката й и я погледна с обнадеждени очи.
— Ами… предполагам, че може би звучи фантастично, но мислиш ли, че когато хората се срещат тук, на земята, онези, които те са обичали и изгубили, също се срещат, защото те наблюдават своите обични същества? Има ли в това някакъв смисъл?
Очите на Лори се наляха със сълзи, но в погледа й се четеше щастие… надежда.
— Да. Да, много ми се иска да вярвам в това.
Харпър въздъхна облекчено.
— Добре, защото моите родители бяха прекрасни хора и аз наистина бих искала да вярвам, че в този момент те са срещнали Аби и са я накарали да се почувства добре дошла при тях. Така както ти и Марк ни накарахте тази вечер да се почувстваме тук. — Тя се изчерви, надявайки се, че Лори няма да възприеме думите й като отчаян — и може би нежелан — опит да я накара отново да покани Харпър в дома си или нещо подобно. Засмя се неловко. — Надявам се…
— О, скъпо мое момиче! — Гласът на Лори се пречупи и тя притегли Харпър в прегръдките си. — Не мога да ти опиша с колко много радост изпълни сърцето ми с тези думи. Благодаря ти!
После двете се върнаха в стаята, просълзени, но усмихнати, където ги очакваха мъжете, и двамата с озадачени лица, на което Харпър и Лори реагираха с поредния изблик на кикот.
Глава 37
Заради падналия нов сняг — и защото снегорините не излизаха по Коледа — пътуването до апартамента на Харпър беше бавно и безмълвно, макар и приятно. Харпър се сгряваше при мисълта за най-щастливата Коледа, която помнеше, а Джак също изглеждаше доволен, устните му бяха извити в лека усмивка, докато наблюдаваше ивицата сняг върху прозореца.
Спряха пред къщата, в която тя живееше в апартамент под наем. Харпър го улови за ръка и се засмя, докато двамата тичаха от пикала сред бялата вихрушка около тях. Тя отключи вратата и те се изсипаха вътре. Харпър вдигна пръст и го опря до устните си, докато се изкачваха на пръсти по стъпалата.
Старата къща беше превърната в две отделни жилища. Възрастната жена, живееща на първия етаж, беше далечна роднина на първоначалните собственици, които бяха построили къщата. Таванският апартамент, който Харпър бе наела, се намираше над извитото задно стълбище и се състоеше от хол, кухненски бокс, баня и нищо друго. Но задоволяваше нуждите на Харпър.
Тя отключи вратата на горната площадка на стълбището, двамата влязоха в апартамента й и свалиха връхните дрехи и шаловете си, макар че Джак остави своя. Той не го бе свалял, откакто му го бяха подарили. На Харпър й беше приятно, че той толкова много ценеше подаръка. Беше сигурна, че завинаги ще го пази.
Младата жена го наблюдаваше, докато той се оглеждаше наоколо, местейки поглед от малката елха с примигващи лампички до прозореца към леглото й, застлано със старинна, ръчно изработена покривка, купена в последния ден от една разпродажба, когато цените са най-ниски, до овехтелите мебели, които тя бе придобила почти без пари и бе пребоядисала. Той прокара ръка по високата купчина книги върху нощното й шкафче, после надникна в кухненския бокс и накрая и в банята. Харпър не го изпускаше от поглед, докато очите му попиваха всичко с интерес. Изглеждаше… впечатлен и тя не можа да сдържа усмивката си.
Джак се приближи до прозореца, пред който се виждаше съвсем тесен балкон, и вдигна резето. Над прозореца имаше навес, който предпазваше снегът да не влиза вътре, и макар че вятърът отметна завесата, снежната вихрушка не проникна в стаята.
— Не стъпвай на онзи балкон — предупреди го тя и застана до него. — Не е безопасен.
Той погледна към нея и се усмихна, после отново извърна поглед към снега, наблюдаваше как снежинките се въртят и сипят, образувайки снежна пелена, през която блещукаха светлините на града, придавайки на всичко едно призрачно сияние.
— Толкова е красиво тук — промълви той с нотка на благоговение в гласа.
Тя се засмя, обви ръце около бицепса му и го притегли по-близо. Отпусна глава на рамото му и зарея поглед в бялата феерия. Беше се опитала да направи хубав малкия си дом, въпреки че разполагаше с много малко пари, които да харчи за красиви неща. Но никога не го беше смятала за красив. Уютен, да. Неин, да. Толкова можеше да постигне с малкото средства, които бе имала. Но сега, застанала тук, докато светлините и снегът се мержелееха пред нея, студеният вятър брулеше, а топлината и уютът на дома бяха само на няколко крачки, младата жена осъзна, че жилището й беше красиво. Имаше всичко, което й бе нужно. Не беше щадила усилията си и се гордееше, задето не бе престанала да се старае.