Тогава той започна да се движи и мислите й се разпиляха, разсеяха се надалече, когато удоволствието я обви, а радостта й се извиси в дива спирала. Ти също изпълваш моята душа, нашепваше сърцето й, докато тялото й летеше към звездите.
Двамата си шепнеха в мрака. Той й разказа за своя обичан Пъп и пресуши сълзите й с целувки, когато тя оплака загубата му. Тя му сподели още за детството си, колко трудно й е било всеки път, когато се налагало да опакова багажа си, за да се премести някъде другаде.
Първите слънчеви лъчи надникнаха през завесите, а двамата почти не бяха мигнали. Мускулите я боляха и се чувстваше натъртена на места, за които не беше подозирала, че съществуват. При все това Харпър никога не се бе чувствала по-жива и преливаща от щастие, отколкото когато отвори очи, за да посрещне утрото.
Глава 38
Дядото на Джак живееше в замък. Въпреки че агент Галахър го бе нарекъл „имение“. „Имение“ беше друга дума за замък, предположи той. Сигурно беше така. Не можеше да има по-голяма къща от тази, в която той стоеше.
Стисна ръката на Харпър, а тя го погледна, очите й бяха едновременно сънени и сияещи. Кръвта му кипна и той се изпълни с желание да се чифтоса — не, да се люби — отново с нея, макар че го бяха направили четири пъти, последния път тъкмо преди агент Галахър да дойде да ги вземе. Харпър го беше попитала дали той не предпочита да отиде да се срещне сам с дядо си, но той искаше тя да бъде с него. Където и да се намираше той, искаше и Харпър да е там.
По пода се чуха потракващи звуци и след секунда един мъж влезе в стаята. Беше висок почти колкото Джак, със сива коса и дрехи, които приличаха на униформа, само че… не бяха. Очите му тутакси се насочиха към Джак, погледът му беше остър като на орел. Той пристъпи към него и протегна ръка. Джак я разтърси, стискайки я здраво, както правеше агент Галахър. Вече бе свикнал с ръкостискането. Това правеха хората, когато се запознаваха или отново се срещаха.
— Мили боже! — промърмори мъжът, а погледът му обходи лицето на Джак. Гласът му прозвуча изненадано, тъжно и в същото време щастливо. — Това е невероятно. Ела.
Обърна се и направи жест с ръка, за който Джак предположи, че означава да го последва. Джак погледна към Харпър, а тя му кимна, преди той да закрачи след възрастния мъж. Мъжът отиде до бюрото, взе една снимка и я подаде на Джак. На нея се виждаше мъж приблизително на неговата възраст, застанал усмихнат пред някаква кола.
Джак я погледна, опитвайки се да разбере какво му показваше възрастният мъж.
— Това е Холстън-младши. Твоят баща. — Очите на Джак се разшириха, той вдигна снимката по-близо и се взря внимателно в лицето на мъжа, който му е бил баща. — Приличаш на него — заяви дядо му. — Одрал си му кожата. В чекмеджето има още семейни албуми, ако искаш по-късно да ги разгледаш.
Джак отново се втренчи във фотографията, вдигна ръка и опипа брадясалата си челюст. Погледът му, изпълнен с любопитство, се премести отново към мъжа на снимката. Не беше сигурен, че приличаше чак толкова много на баща си. Все още си представяше как изглежда лицето му, съдейки по отражението му във водата на някой горски вир. Не можеше да си спомни как е изглеждал на снимките, които бе намерил в къщата на Дрискол, пък и не искаше да мисли за тях. Само веднъж се бе огледал в огледалото в банята на Харпър. Не бе отделил време да се вгледа по-подробно — не че не му се искаше, но повече бързаше да се върне в леглото. При нея. Върна снимката на мъжа.
— Аз съм твоят дядо, синко. Наричай ме Хол. Добре дошъл! Добре дошъл в семейството! — Гласът му странно се пречупи, пристъпи напред и за изненада на Джак, обви ръце около него. За секунда Джак се скова, но после позволи на мъжа да го прегърне, преди да отстъпи крачка назад. — Е, сигурен съм, че имаш стотици въпроси, затова предлагам да седнем и да поговорим, след като те разведа из новия ти дом. Какво ще кажеш?
Джак се замисли за истинския си дом — стария си дом, който не му излизаше от ума. В този момент гората ще е изпълнена с виковете на ловците и събирачите на дивеч. Слънцето щеше да грее най-силно. Ако затвореше очи, можеше да го почувства, да го помирише, да си припомни времето, прекарано в покой, когато нищо не го смущаваше и в сърцето му царуваше само блаженство. Там се чувстваше свързан с всички живи същества, когато шепотите го обгръщаха отвсякъде и той ставаше част от този свят. Без начало. Без край. Беше си изяснил това чувство благодарение на бележките на майката на Харпър. Чудеше се дали някога отново ще го споходи. Това ново място му се струваше като пълна противоположност.