Дядо му — Хол — се усмихна на агент Галахър и Харпър, която стоеше до него, сключила ръце пред себе си.
— Благодаря ви за всичко! — каза той. — Найджъл ще ви изпрати до вратата.
Мъжът, на име Найджъл, в черно-бяла униформа, пристъпи напред откъм преддверието, като сянка, която току-що бе оживяла.
— Благодаря. Джак, обади ми се, ако се нуждаеш от нещо — рече агент Галахър, кимна му и понечи да се извърне.
Сърцето на Джак подскочи и той се приближи към Харпър.
— Искаш ли да остана? — тихо попита тя и се приведе към него.
Да. Искаше. Но си спомни за подаръците, които тя трябваше да занесе на децата в груповия дом. Подаръците, опаковани с лъскава зелена хартия, привързани с червени и бели панделки. Тя ги бе оставила на задната седалка на пикапа и бе казала, че отдавна не е ходила при тях. Джак искаше тези деца, лишени от родители — също като него и Харпър, — да получат тези подаръци. Да знаят, че тя не ги е забравила.
Но в същото време не искаше да остане сам с тези непознати в този голям замък, студен и бездушен. Чувстваше се… като уловен в капан. Втренчи се в Харпър. Бяха заедно толкова за кратко…
— Ще се върнеш ли?
Харпър се усмихна, но сякаш насила.
— Да, разбира се, че ще се върна. Ще ти позвъня.
Ще му позвъни? Усети как се паникьосва. Дори не знаеше как работят телефоните, не знаеше какво е телефон или къде…
— Агент Галахър ми даде телефонния номер на имението — обясни тя, сякаш бе прочела мислите му. — Ще ти се обадя.
— Добре тогава, всичко е уредено — обади се дядо му. — Найджъл.
Джак протегна ръка към Харпър, изпълнен с неувереност и с желание да я целуне. Тя също изглеждаше неуверена, но пристъпи напред, прегърна го набързо, притисна се към него и после се обърна. Тръгна си. Замина.
Харпър. Трябваше да я помоля да остане.
— Последвай ме — подкани го дядо му. — Ще направим кратък тур, а след това ще седнем и ще поговорим преди ангажимента ми в един часа.
Тур. Ангажимент. Толкова непознати думи. Главата го заболя. Джак последва дядо си и двамата излязоха от стаята с всичките й дивани, столове и кресла в синьо и златисто. Озоваха се в огромно открито пространство с толкова висок таван, че Джак трябваше да си изкриви врата, за да го види. Всичко наоколо беше от лъскав камък, бял и сив с ивици и сякаш с реки в него. Джак искаше да протегне ръка и да го докосне. Да го почувства с върховете на пръстите си — как бе възможно една скала да е толкова гладка? — но не го направи, вместо това скръсти ръце зад гърба си, също като дядо си.
Имаше килими с цели гори под краката му — птици, дървета, цветя в червено, синьо, жълто и непрогледно черно.
Неговият дядо му показа още една стая с мебели за сядане, този път в зелено и бяло, след което влязоха в друго помещение, с толкова високи лавици, че достигаха чак до тавана. Те бяха пълни с… книги. Джак ококори очи и сърцето му подскочи. Толкова много, много книги. Повече книги, отколкото си бе представял, че има на този свят.
— Агент Галахър ми каза, че можеш да четеш.
— Да — промърмори Джак, неспособен да откъсне очи от лавиците с книги, докато мъжът му говореше.
— Е, можеш да вземеш която и да е от тези. Бог знае, че никой в тази къща не ги чете.
Джак усети как веждите му се изстрелват нагоре.
— Никой не ги чете?
Не разбираше. Сърцето му подскачаше и препускаше при новината, че толкова много книги изобщо съществуваха. Все още беше на средата на „Граф Монте Кристо“, но искаше да прегледа тези тук. Искаше да избере следващата си книга, а после по-следващата. Искаше да ги натрупа във висока купчина и веднага да започне да ги чете.
— Предполагам, че всички са прекалено заети. Младите хора винаги са заровили носове в телефоните си. Един бог знае какво правят. Социални медии навярно.
Джак нямаше представа какво е това, затова си придаде разбиращо изражение и кимна. Дядо му го изведе от стаята, но Джак огледа големия коридор, за да се увери, че ще може да намери обратния път до тук.
Възрастният мъж го заведе в кухнята, която беше толкова голяма, че Джак застана на прага с увиснало чене. Беше по-голяма, отколкото две негови хижи, пет пъти по-голяма от кухнята на неговата бака. Джак преглътна. Имаше толкова много храна. Направо пред него, чакаща да бъде взета. Младият мъж се извърна, нещо в цялото това изобилие го изпълни с някаква тъга. Престори се, че не е почувствал нищо. Всъщност дори не беше сигурен какво точно беше почувствал.
— Джак, това е Мари. Тя е нашият шеф и ако ти се дояде нещо, само й кажи.
Шеф?