Закръглената червенобузеста жена му се усмихна и му подаде ръка. Джак я стисна.
— Аз приготвям храната тук — осведоми го тя и му смигна. — Имаш ли любимо ястие, за което трябва да знам, Джак?
— Ъ? — Той трескаво се замисли. Знаеше, че беше постъпил нередно, когато бе изял суровото месо в дома на Галахър. От сега насетне от него се очакваше да яде сготвена храна, това поне го разбираше. Разбираше, че ще бъде нецивилизовано да яде нещо сурово. Освен суши, беше му казала Харпър. Той не знаеше какво е това, но си каза, че щом е сурово, сигурно ще му хареса. — Суши.
Веждите на Мари направиха някакво смешно движение, но тя отново се усмихна.
— Тогава непременно ще го добавя към менюто.
— Много добре — съгласи се дядо му, изведе Джак от кухнята и двамата продължиха по коридора.
Джак не знаеше как ще намери обратния път, ако реши да си тръгне. Дядо му отвори една голяма врата със стъкло в горната част и младият мъж помириса птиците, преди да ги чуе. Спря се, объркан. Дядо му се засмя.
— Чуваш ли пеенето? Приятно е, нали? Идва откъм птичарника — поясни той. — Навярно там е моята жена, Лони. Ела с мен.
Птичарник? Крясъците на птиците станаха по-силни и сърцето на Джак замря. Не приличаха на никой друг птичи език, който бе чувал досега, а и птиците, които слушаше сега, не пееха… те… кряскаха. Какво ставаше?
Последва дядо си в друго голямо помещение с високи дървета, които не растяха в земята, а в… гърнета покрай стените.
Той се зачуди как си шепнеха едно на друго, когато нямаха дълбоко място под земята, където да се срещнат. В средата на помещението имаше три огромни клетки, стигащи почти до тавана. Птичи замъци, направени от пръти. Вътре гъмжеше от стотици птици с цветове, каквито Джак никога не беше виждал.
— Цветни птици — промърмори той с опулени очи, крясъците им късаха сърцето му.
Една жена, цялата в бяло, изплува иззад една от клетките и му протегна ръката си. Тя го огледа от главата до петите и Джак изпита същото чувство, както когато си мислеше, че някой го наблюдава. Космите на тила му настръхнаха.
— Здравей — измърка тя като лисица, готвеща се да изяде плячката си. — Я се виж. Ти си точно такъв, какъвто си те представях.
— Одрал е кожата на Хол-младши, нали?
Жената погледна към дядо му.
— Ммм — отново измърка. — Аз съм Лони.
— Тя е твоята доведена баба — представи я Хол, а тя го изгледа така, сякаш беше ядосана, защото това, което бе казал, не беше вярно. Жената наистина изглеждаше много по-млада от дядо му. Протегна ръка и Джак я пое в своята, забелязвайки, че ноктите й бяха дълги, остри и яркорозови. С единия от тях тя погъделичка дланта му, малко преди той да си отдръпне ръката. Може би се опитваше да го накара да се засмее, да му каже, че всичко това е само една шега. Надяваше се да е така, но… — Синът й, Брет, и дъщеря й, Габи, също живеят с нас. По-късно довечера ще се запознаеш с тях.
— Сигурно обичаш животните, Джак — заговори Лони. — Това е общото помежду ни. — Махна с ръка, сочейки кряскащите птици. — Нямам търпение да открия какво друго общо имаме.
Джак нямаше представа какво да каже на жената птица с остри нокти, затова просто стоеше и изумено я зяпаше.
— Ще ми кажеш, ако се нуждаеш от нещо при настаняването, нали?
Лони му смигна, но това беше различно смигване от онова на Мари, макар да не беше сигурен по какво се различаваше.
Той кимна, искаше час по-скоро да се махне от тази жена, която изпитваше удоволствие да кара красивите неща да плачат.
Забърза след дядо си и си пое дълбоко дъх, когато писъците на птиците заглъхнаха. Влязоха в по-малка стая с два дивана и две кресла. Всичко наоколо беше в жълто, в най-различни отсенки.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Само да не е яйчен пунш, моля.
Дядо му се разсмя.
— Не си падаш по него, а? Аз също. — Той му подаде чаша вода и Джак с благодарност отпи голяма глътка. — Сигурен съм, че имаш въпроси, Джак. Така че питай. Какво те интересува?
— Бих искал да разбера за баща ми — отвърна Джак. — Агент Галахър ми каза какво се е случило с него и моята… майка, но… какъв човек е бил той? Кой е бил?
Лицето на дядо му доби тъжно изражение и Джак се зачуди дали не биваше да го пита, но после устните на възрастния мъж се извиха нагоре и той се облегна назад в креслото.
— Беше много умен — подхвана той. — Всички го казваха от минутата, в която се роди. Много бързо схващаше всичко, беше добър във всяко нещо, с което се заемеше. Имаше толкова много… — Гласът му заглъхна, сетне той се изправи и тонът му отново стана уверен. — Потенциал.