Глава 40
Тя почти не разпозна мъжа в панталон с цвят каки и стилна бяла риза, който се приближаваше към нея, но това беше той. Харпър познаваше походката му, начина, по който като че ли не вървеше, а се прокрадваше с тиха стъпка. И тогава той се усмихна — онази момчешка, непринудена усмивка, изпълнена с неподправено удоволствие — и сърцето й подскочи. Младата жена се спусна напред, той също, грабна я в прегръдките си и двамата се засмяха, сякаш не се бяха виждали от месеци, когато всъщност бяха минали само три дни.
Той я завъртя във въздуха, докато тя се смееше, сетне се наведе, за да може той да я целуне. Джак го направи и двамата въздъхнаха, щом устните им се сляха. Когато целувката свърши, той я пусна на мраморния под във фоайето на Феърбанкс.
— Обръснал си се — промълви Харпър, вдигна ръка и погали гладката му буза с едва набола брада.
Той беше абсурдно красив, с волевата си брадичка и високите скули, ала част от нея тъгуваше. Това беше първото външно доказателство за неговата промяна. Знаеше, че беше неизбежно сега, когато живееше като част от обществото. Знаеше, че промяната е положителна и за добро. Знаеше, че той ще се научи, ще придобие опит, ще израсне и ще се промени. Джак го заслужаваше. Знаеше всички тези неща, но при все това скърбеше за загубата на онази част от него, която бе загърбил, за да стане мъжът, какъвто бе роден да бъде.
Той се засмя, пусна я, а погледът му алчно я обходи, като че ли бе зажаднял за гледката.
— Ти не ми се обади — каза той и тя видя болката в очите му.
— Обадих ти се. Оставих четири съобщения.
Джак също се намръщи и погледна над рамото й. Тя се обърна. Беше забравила, че икономът все още стоеше близо до входната врата. Как се казваше? Мъжът беше зареял поглед някъде встрани, но Харпър тутакси се засрами от тази публична изява на чувствата.
Джак улови ръката й и я поведе през фоайето.
— Той е като невестулка — промърмори под нос и се наклони към нея, като пак се озърна назад. — Винаги се промъква из къщата.
Натърти на думата, сякаш беше нова и той я бе търсил специално, за да опише мъжа. Ухили се гордо и Харпър прихна, закривайки устата си с длан.
Той отвори широките махагонови врати, които стигаха до тавана, в коридора и я набута вътре. Тя рязко пое дъх и огледа с възторг впечатляващата библиотека с многобройни лавици, пълни с книги, от пода до тавана. В единия ъгъл бе запалена висока лампа редом с дълбокото кресло, тапицирано с червено кадифе.
— Там ли си бил? — попита тя, кимайки към креслото.
— Три дни — отвърна Джак, пусна ръката й и се отдалечи, навеждайки лице напред, докато оглеждаше всичките книги. — Не е ли невероятно? Ще трябва да чета до края на живота си, за да прочета всички тези книги.
— О, не съм сигурна, изглежда, си постигнал огромен напредък. — Тя многозначително погледна към леко наклонените купове книги до червеното кресло. — Наистина ли си ги прочел?
— Не всички. Някои не ми харесаха толкова, колкото други. Купът отпред са книгите, които искам отново да прочета.
Младата жена се засмя.
— Е, ако ще препрочиташ книгите, може би наистина ще се наложи да четеш до края на живота си.
Той щастливо се засмя.
— Научих толкова много нови думи, Харпър! — Вдигна глава и започна да изрежда: — Потиснат и озадачен. Обезпокоен. Примирение. Негодувание.
За секунда тя се вгледа изпитателно в него, отбелязвайки, че повечето от думите, които, изглежда, означаваха много за него, определяха емоции. Сърцето й се сви. Зачуди се дали той се бе опитал да опише на себе си чувствата, които бе изпитал през всичките изминали години, и се бе затруднил. Обичам те, помисли си Харпър за стотен път, откакто за пръв път го бе осъзнала, и, да, всичко се съдържаше в тези две простички думи. Наслаждаваше се на усмивката му, докато той се оглеждаше наоколо.
— Харесва ли ти тук, Джак?
Той приседна на ръба на масата пред него, скръсти нехайно ръце пред гърдите си, мускулестите му бицепси изпънаха плата на ризата. В този момент изглеждаше толкова различен от пещерния човек, когото бе наблюдавала в килията преди хиляда години, както й се струваше сега. В този момент той приличаше на… ами на Феърбанкс. Джак се замисли и сетне несигурно заговори:
— Някои неща ми харесват… харесва ми душът. — Ухили се. — Но тази стая ми харесва най-много. Някои от храните са добри. Но… не съм сигурен за хората, които живеят тук, или птиците.