Втренчи се в момчето, погледът му обходи скъсаните дрехи, изкривения крак и почернялото стъпало, сега открито, след като ръчно направената обувка се бе изхлузила по време на битката. Джак затвори очи и сърцето му се сви.
Аз щях да споделя с теб, прошепна задавено на себе си.
Втренчи се в лицето на момчето, което вече не изглеждаше лудо, смъртта го бе направила да изглежда по-малък. Изведнъж той го позна. Това беше русокосото момче, което бе паднало с него от скалата през онази нощ. Явно през цялото това време също бе живяло тук.
И каквото и да беше преживяло, го бе накарало да полудее.
Не! Дали това момче бе преминавало покрай него в гората, криейки се от шума на стъпките, защото бе помислило, че са вражески? Мисълта беше прекалено ужасяваща, за да се задълбочава в нея.
Вместо това се извърна към Пъп, който сега лежеше в снега и голямо петно кръв се бе образувало до ранения му крак. Сърцето му, което бе забавило ритъма си, сега отново запрепуска. Джак трябваше да отнесе ранения си приятел в хижата, за да се погрижи за раната. Взе острия, извит нож на момчето и го затъкна в колана на панталона си. После отиде бързо до Пъп, вдигна на ръце голямото животно и го преметна през рамо.
Приближи отново до мъртвото момче и изтри сълзите, които отново се затъркаляха надолу по страните му, опитвайки се да измисли какво да каже над трупа му. Неговата бака беше казвала молитви, но той не помнеше нито една от думите, които тя бе нашепвала, докато държеше броеницата в ръцете си.
Пъп тихо простена и Джак леко го отмести, опитвайки се да не притиска раната му.
— Сияйна звезда, ярка звезда — промълви Джак накрая. Думите се отрониха бързо, макар да знаеше, че това не беше молитва, но нямаше какво друго да каже. — Падаща звезда щом видя тази нощ, ще изрека желание едно, тази нощ да се сбъдне дано.
И сетне затвори очи и пожела момчето да тича сега на воля из поля, пълни с дъхави цветя, под топлото небесно слънце. Да бъде излекувано, цяло и сито.
Земята беше прекалено замръзнала, за да може Джак да го погребе, затова остави тялото там, където лежеше. Момчето и без това вече нямаше нужда от него, а гората имаше. Други гладни създания щяха да се нахранят от него и да преживеят още един ден.
Като Джак.
Макар да имаше чувството, че част от него бе умряла ведно с мъртвото момче в снега.
С Пъп на рамо, той сграбчи крака на елена и го затегли зад себе си, поемайки по обратния път към дома. Гняв и безпомощност бушуваха в гърдите му. Гневът се надигна като могъща вълна, докато крачеше в студа. Вдигна лице и изкрещя към сивото като скалите небе, а сълзите замъглиха погледа му. Те бяха виновни! Мъжете, които бяха отвлекли него и другото момче. Мъжете, които се бяха опитали да убият деца. Мъжете, които бяха превърнали едно малко момче в полудяло животно, копнеещо за смъртта.
Мъжете, които ме превърнаха в убиец.
Глава 18
Харпър седеше в леглото, подвила крака под себе си, втренчена в бялата стена насреща й. Чаят, който си бе сварила, беше изстинал и тя остави чашата върху нощното шкафче и въздъхна. Дори не обичаше чай. Но винаги й се бе струвал подходяща компания в моменти на самовглъбяване и пълен покой.
Жалко, че не бе стигнала много далече в първото и напълно бе пропаднала в опитите да достигне второто.
Взе дистанционното, пусна телевизора и превключи на новинарския канал. Върху екрана се появи синоптикът, съобщаващ с напевен глас прогнозата. Още сняг. Още студ. Отвратително.
Замисли се за Лукас, насред онзи пущинак, със засипани от снега прозорци, съвсем сам в малката хижа. Дали се чувстваше самотен? Би трябвало, нали? Той беше човек, който нямаше абсолютно никого в живота си. Харпър също беше самотна, можеше да го признае. Но поне имаше приятели, малката общност, в която живееше, книги, мобилен телефон, телевизор да прогони тишината, когато почувстваше необходимост от илюзорна компания.
Затова ли той бе отмъкнал списанията? За да има какво да прави в онези самотни нощи сред дивата гора? Младата жена потръпна, въпреки че й беше топло и уютно, сгушена под одеялото в леглото си. Ужасяваше я само мисълта за неговата пълна изолация.
Защото я разбираше.
Не като него — а и как би могла? Но откакто се помнеше, винаги бе страдала от самотата, терзана от усещането, че се носи по живота, опитвайки се отчаяно да се залови за нещо — каквото и да е, — което да й бъде опора. Винаги се бе опитвала безуспешно отново да си възвърне това, което й бе отнето толкова внезапно и брутално. Уюта. Дома. Любовта. Сега… тя бе намерила колата, можеше да погребе родителите си, ала въпреки всичко се чувстваше празна, както винаги. Изгубена, както винаги. Също толкова самотна. Защото това, което в действителност се опитваше да си върне, не можеше да бъде намерено там, където го търсеше.