На какво ти приличам? Някога бях човек, но сега една част от мен е животно. Ти коя част виждаш? И защо не се страхуваш?
Той бе пълзял.
Беше плакал.
Беше ял кал, насекоми и изсъхнала трева, когато беше толкова гладен, че мислеше, че ще умре.
Беше умолявал.
Беше убил.
Дали тя разбираше това? Дали можеше да види в очите му колко далеч беше стигнал, за да оцелее? За да оживее?
— Радвам се, че имаш всичко, което ти е нужно — каза тя накрая, извърна глава и погледна към храната върху масата му. — Въпреки това ще оставя всичко това. — Погледна към него. — Нуждаеш ли се от още нещо? Кибрит? Или… — Белите й зъби задъвкаха долната устна и тялото му се напрегна от желание, мускулите му пламнаха от онази топлина, която го караше да копнее да се придвижи. Към нея. — Не знам.
Тя сви рамене и тихо се засмя.
Лукас се опита с все сили да не обръща внимание на тялото си.
— Имам нужда от кибрит, но нямам срещу какво да го разменя. — Намръщи се. — Знам, че не се прави така в…
— О, не е нужно да ми плащаш по какъвто и да било начин. Казах ти, че вече ми направи подарък. Нека ти се отплатя за твоята помощ. И отделеното време.
Той я наблюдаваше, тази идея не му допадаше, но не можеше да обясни защо. Винаги се беше трудил за нещата, които получаваше. Не знаеше как да вземе нещо, без да заплати за това. Обаче начинът, по който тя го гледаше, с онзи пламък в очите и стиснатите устни, като че ли нямаше да диша, докато той не каже „да“. И той искаше да каже „да“ не само заради кибрита, но защото искаше тя пак да дойде.
— Добре.
Тя се ухили, изпусна дъха си, за който той знаеше, че досега бе сдържала.
— Страхотно. Каква друга храна харесваш?
Лукас смаяно се втренчи в нея. Не можеше да си спомни. Какво бе готвила неговата бака? Месо и зеленчуци, увити в нещо, чието име той не можеше да си спомни.
— Оранжева напитка с мехурчета — рече той засрамено, притеснен, че може би не го е казал правилно.
Но очите й светнаха.
— Оранжада. Да, това е хубаво. Ще ти донеса няколко бутилки. Ами хляб? Обичаш ли хляб?
Харпър отново се засмя весело, стомахът му се сви и всички мисли за храна се изпариха. Но тя го гледаше очаквателно, затова Лукас затвори очи, опитвайки се да си припомни какво беше хляб. Хляб. Да, той го харесваше. Беше мек и той го ядеше с фъстъчено масло.
— Да.
— Добре, супер. Ще ти донеса оранжада и хляб и… о, ще те изненадам. Какво ще кажеш?
Лукас й кимна неразбиращо. Тя бе изрекла думата изненадвам с усмивка, но той не обичаше изненадите. За него изненадите не бяха нещо добро. Можеха да се стоварят от ясно небе посред бял ден и да те цапардосат по главата. Но тя продължаваше да се усмихва, затова той й повярва, че нейната изненада наистина означава само храна и нищо друго.
Харпър погледна към консервите.
— Мога да стопля тази за двама ни, ако нямаш нищо против да си я поделим?
Лукас отривисто кимна и тя отново се усмихна. Пъхна пръст в малкия пръстен върху кутията и дръпна, за да отвори капака. Той извади единствената си тенджера и й я подаде. Тя изсипа вътре пилешката супа и я сложи върху печката. Лукас я наблюдаваше как шета, погледът му се плъзна по извивката на дупето й, както се беше навела, по женствените очертания на бедрата й под дънките, по гърба й. Харесваше му как изглежда, допадаха му всичките извивки на тялото й, толкова различни от неговите. Копнееше да я види гола, да разкрие всички тайни места, скрити под дрехите й, искаше да почувства кожата на една жена върху своята. Мъжките му части пулсираха и той се извърна от нея, преструвайки се, че е зает да размества ненужно консервите в другия край на масата.
Искаше тя да си тръгне, искаше тя да остане, но не беше сигурен какво би трябвало да изпитва. Тя искаше да сподели храната с него. Освен това й бе харесала неговата пушена риба. Лукас се чувстваше объркан от това момиче, което стоеше пред печката му и топлеше супа за тях двамата, но в едно беше сигурен: не се чувстваше самотен.
Глава 21
Библиотеката в Мисула представляваше относително безлична тухлена постройка в центъра на града. Марк се допита до служителя в заемната и се отправи към секцията за юношеска литература. Огледа внимателно рафтовете, забеляза белите стикери в долния ъгъл върху гръбчетата на книгите, върху които бе отбелязан авторът и библиотеката, а жълтият стикер по средата с голям номер върху него показваше за какъв срок се заема книгата. Харпър беше права.