— Аз съм твоята майка.
Той застина от изумление.
— Моята майка? Как… аз нямам майка.
Жената отново пристъпи към него и този път той не се отдръпна. Неговата майка?
— Разбира се, че имаш майка. — Тя отново потрепери, почеса се по шията, а сетне поклати глава, сякаш се опитваше да я избистри. — Това съм аз. Господи, знаех си, че не биваше да те давам на него. Но нямах избор… — Лицето й се сгърчи и тя започна да плаче, но после спря. — Мислех, че ще бъдеш по-добре с него. А и той се грижи за теб, виждам го. — Огледа хижата. — Тук си в безопасност, нали? На топло?
Джак бавно кимна.
— На топло съм. Но никой не се грижи за мен.
Той сам се грижеше за себе си.
Жената — неговата майка? — наклони глава, подскочи и отново се почеса по врата. Погледът му се премести към мястото, където тя се чешеше, и той видя, че кожата се е разранила и малка струйка кръв се стича отстрани по шията й.
— Но той ти е дал тази къща, погрижил се е да си в безопасност, да имаш топло място, където да живееш.
— Дрискол? Да, той ми даде тази къща… Откъде знаеш за Дрискол?
Тя отново поклати глава.
— Истински късмет е, че те открих. Видях Дрискол в града и го последвах, но колата му изчезна от погледа ми. Помислих, че съм се изгубила, но после видях къщата ти. — Тя подсмръкна и отново избърса носа си с ръкава. — Знам, че не е редно той да те държи тук. И аз ще оправя това. Първо ще се изчистя, обещавам, а после ще намеря подходящо жилище. Малка хубава къща със слънчогледи в градината. Обичаш ли слънчогледи?
Слънчогледи?
— Но там има война. Не го ли знаеш?
Тя се втренчи за секунда в него, преди да кимне, главата й подскочи нагоре и надолу, а очите й отново се наляха със сълзи.
— Знам. Господи, знам. На никого не може да се вярва. Целият свят е в огън. Винаги е в огън.
Джак кимна.
— Да. Не бива да се връщаш там.
Тя немощно се усмихна.
— Аз умея да оцелявам. Ще се справя.
Той се втренчи в нея, опитвайки да проумее това смущаващо посещение. Дали беше вярно, че тя беше неговата майка и го е дала на Дрискол, за да го предпази от войната? Ами неговата бака? Той усети как веждите му се смръщват, докато се опитваше да осъзнае всичко това. Да разбере дали беше възможно да са го предавали от човек на човек, за да го предпазят и защитят? Дали наистина беше възможно?
А ако беше… значи, той имаше семейство. Имаше майка. Пристъпи напред и сграбчи ръката й.
— Нека да дойда с теб. Аз мога да те защитя. Мога да намеря храна за нас и… и да направя топли дрехи, които да ни пазят от студа.
Тя отново се усмихна и още една сълза се търкулна по бузата й.
— Сладко момче. — Въздъхна и бавно поклати глава. Тъжно. — Не, още не мога да те взема със себе си. Но много скоро ще го направя, обещавам. Ще се върна за теб. Но — продължи тя и гласът й прозвуча по-весело, сякаш лъжеше — аз ти донесох нещо. — Отстъпи, свали чантата си от рамото и я пусна на пода. Коленичи, порови вътре и извади няколко книги.
Изправи се и му подаде книгите. Той ги взе и прочете заглавията: „Истинската история за трите малки прасенца“ и „Лека нощ, луна“.
— Казаха ми, че са най-четените детски книжки. — Тя се намръщи. — Знам, че са за по-малки деца, но… Не бях сигурна, така че…
Той я погледна озадачено. Неговата бака му бе казала, че никога не бива да казва на някого, че го е научила да чете. Неговата бака го беше предупредила, че това може да бъде много опасно. Но тази жена беше неговата майка, или поне тя така бе казала. Не беше нужно да й казва, че може да чете, но не искаше и да я лъже и да й каже, че не може.
— Благодаря ти — промълви накрая, но не можа да се сдържи да не добави: — Когато пак дойдеш, ще ми донесеш ли още?
Не бебешки книжки, искаше да каже, но не го стори. Не искаше тя да си вземе обратно тези, които вече му беше дала. Стисна ги по-силно.
— Разбира се. Да. — Тя въздъхна, усмихна се и отстъпи назад. Наведе се, взе чантата си и се приближи към задния прозорец. — Ще се върна. Обещавам. — Отново се усмихна, този път усмивката й беше по-широка, но върху лицето й бе изписана болка и тялото й трепереше по-силно, отколкото досега. — Просто трябва да оздравея и тогава ще се върна. А дотогава ти се грижи за себе си, става ли?
Джак кимна, тя отвори прозореца и вдигна крак, за да се прехвърли през него в снежната нощ.
— Почакай! — извика той след нея и тя се извърна. — Как се казваш?
— Казвам се Емили. — Спря и го погледна. — Но не бива да ме споменаваш. Не казвай на никого, че съм била тук, разбра ли?