Джак отново кимна. Но не разбираше. На кого щеше да каже? И не разбираше защо всички искаха да пази тайните им. Не знаеше кои са добрите и кои са лошите хора. Вътрешно беше объркан, нямаше представа на кого да вярва и дали изобщо трябваше да вярва на когото и да било.
Жената отново се обърна, започна да прекрачва прозореца, но пак се спря.
— Как те нарича той? — подхвърли през рамо.
Той знаеше, че тя говори за Дрискол, но Дрискол изобщо не му викаше на име. А и не знаеше дали има смисъл да споменава каквото и да било за своята бака, където и да беше тя сега.
— Джак — отвърна.
Тя кимна, все още извърната към него.
— Джак е хубаво име. Аз те нарекох Лукас. — Изрече го много тъжно. — Знам, че това не е твоето име, но когато те носех в утробата си, те наричах така. Съжалявам, че накрая не ти дадох дори това.
С тези думи се прехвърли през прозореца и тупна тихо върху снега.
Той я гледаше как включи светлината и закрачи през гората; светлината се стопяваше в мрака ведно с жената, която се бе нарекла негова майка, ала отново го бе оставила сам.
Джак прочете книгите по три пъти всяка, запомняйки наизуст думите, а после се мушна под одеялото и остана да лежи, втренчен в тавана. Но книгите нямаха смисъл. Вълците бяха добри, а не лоши. Пъп беше неговият най-добър приятел. Вълците имаха семейства и другари, с които оставаха цял живот. Те пееха любовни песни при пълнолуние и се търкаляха по гръб от щастие при миризмата на дъжд. Дивите прасета бяха зли, лоши и лакоми за гъби. Те харесваха миризмата на кръв и се смееха над неща, които никой друг не разбираше. Свинското месо струва скъпо в града. Ако убиеш едно прасе, ще ти донеса твой лък и стрели. Още не беше намерил друго прасе, не че се беше старал да търси. Изглежда, през последните месеци не можеше да се застави да свърши кой знае какво. Пъп му липсваше. Мразеше оглушителната и празна тишина.
Другата книга — за едно малко момче и червения балон — го натъжи още повече. Старата дама на стола го бе накарала да си мисли за неговата бака, беше му напомнила, че никой не седи на стол в неговата стая или където и да било другаде, за да го наглежда. Никой не му готвеше храна, нито се грижеше да е защитен, стоплен и щастлив. Жената, която се бе нарекла негова майка, му бе оставила тази книга и отново си бе тръгнала. Имаше чувството, че няма да се върне. Също както когато го е оставила при неговата бака. Но защо? Кога? Не разбираше нищо за себе си.
Мина дълго време, преди отново да заспи през онази нощ, и когато най-после се унесе, образите на непознато вражеско лице в сянка, със злобни тъмни очи, населяваха кошмарите му.
Глава 23
Харпър разбърка супата с една от пластмасовите лъжици, които бе хвърлила в торбата, в която бе донесла консервите за Лукас. Един бърз поглед към нещата на масата й подсказа, че той имаше от всичко по едно: тенджера, купа, лъжица и вилица. Кухненски пособия, които бе получил от Дрискол срещу какво? Какво му е струвала вилицата? Колко много неща е трябвало да даде, за да получи тенджерата? Защо ли на Харпър не й се вярваше, че всичко е било проява на доброта от страна на Дрискол?
Нещо не беше наред в цялата тази ситуация и тя се надяваше, че агент Галахър ще открие какво е, макар че той не беше задължен да го споделя с нея. Но тя би могла да бъде… потърси в ума си най-точното описание… приятел? Свръзка? Да, най-малкото свръзка. Тя можеше да бъде свръзка с този мъж, който имаше много ограничени възможности да получи необходимите му неща, след като живееше толкова навътре в дивата местност. Тогава защо думата… не я задоволяваше?
Докато разбъркваше супата, си припомни изражението му, когато облизваше фъстъченото масло от пръста си, и цялата потръпна, както в онзи момент. Тя беше привлечена от него не само заради външния му вид, но и заради начина, по който погледът му излъчваше интелигентност, когато беше любопитен за нещо, заради срамежливостта му, когато се притесняваше, че е казал нещо погрешно или е използвал неправилна дума, заради звука на гласа му и движенията на тялото му. Той я привличаше по дълбоко сексуален начин, както никой мъж досега не я бе привличал, и това я плашеше, но освен това я изпълваше с вълнение.
Може би правилата и социалните порядки, с които беше отрасла, тук бяха неприложими. Може би беше по-лесно да се уповаваш на първичните инстинкти в едно място, където няма супермаркети или електричество, нищо, което да те стопли, освен пламъците на огъня и друго тяло. В известно отношение той беше пещерен човек, но може би всички хора бяха такива, ако ги поставеха в подходяща среда и ги принудеха да живеят, разчитайки единствено на инстинктите и смелостта си.