Тя го стрелна крадешком с поглед. Знаеше, че той също е привлечен от нея. Беше забелязала как я наблюдава, усмивката му беше невинна, но в очите му гореше първична жар, докато изучаваше тялото й, когато си мислеше, че тя не го вижда. Харпър се беше научила да наблюдава мъжете за нежелан интерес, да бъде нащрек за приближаваща опасност, за червен сигнал, предупреждаващ, че трябва да бяга и да се крие.
При все това не искаше да бяга от него.
И това също би трябвало да я плаши. Но не беше така.
Супата завря и тя я изсипа в купата и чашата, постави ги върху масата и седна на един от трите дънера, които служеха за столове. Лукас ли ги бе направил? Не, как би могъл. Той, изглежда, не притежаваше никакви инструменти. Или притежаваше? Не искаше да го пита и да го накара да се чувства така, сякаш всичко в неговия свят беше странно и съмнително, ала имаше стотици дребни неща, които й се искаше да узнае. Как се бе справял без всички неща, които тя смяташе за даденост?
Наистина ли ловуваше само с нож и голи ръце?
Как бе изработил ботушите и кожуха, които носеше? Тези, които бяха толкова внимателно ушити с… какво?
Дали се чувстваше самотен?
Понякога изплашен?
Би трябвало. Все пак той беше човек.
Младата жена му се усмихна, докато загреба супа с лъжицата, наблюдавайки го, когато той направи същото. Лицето му се озари от искрено удоволствие и стомахът й се сви.
— Какво мислиш?
Лукас кимна, загреба още една лъжица от супата, поднесе я към устата си и шумно сръбна.
— Солено. Хубаво.
Харпър никога не бе виждала някой да се наслаждава на консервирана пилешка супа с фиде толкова много като Лукас. Това я накара да се усмихне, изпитвайки радост от неговото удоволствие. Но забеляза, че той избута всичките парченца пилешко месо към ъгъла на купата.
Двамата се храниха известно време мълчаливо, преди тя най-после да събере смелост да му зададе един от безбройните въпроси, които се въртяха в ума й.
— Лукас, може ли да те попитам нещо?
Той сръбна още една лъжица супа и срещна погледа й. В очите му се мярна предпазливост, макар че кимна.
— Защо взе онова списание от кабинета на шерифа? — Тя вдигна ръка и побърза да добави: — Това няма значение. Аз няма да кажа на никого. Имам предвид, че това не е нещо, от което някой се интересува, но съм… любопитна.
Той остави лъжицата и сякаш се замисли дали да отговори, или не. Или може би беше изненадан, че го бе видяла да взема списанието. Накрая сви рамене.
— Просто, за да погледна… снимките.
— Снимките? О, значи… ти… Можеш ли да четеш? — Харпър не се бе замислила за това, но… ако е бил изоставен като малък, може би никога не е бил научен да чете. Може би никога не е ходил на училище. — Не се срамувай — рече тя, когато той не й отговори веднага. — Можеш да се научиш. Ако искаш, аз мога да те науча.
Идеята й хареса. Наведена над книгата с Лукас, главите им близо една до друга…
Но той бе присвил очи и изглеждаше нащрек и Харпър тутакси съжали, че навярно бе съсипала непринудените им дружески отношения отпреди малко.
— Мога малко да чета.
Думите бяха произнесени със странна неохота, сякаш не желаеше да ги изрече.
Тя тръсна глава.
— О.
— Не познавам външния свят. Помислих, че списанието може да ми помогне да го разбера.
Харпър въздъхна.
— Това е разбираемо. — Наклони глава. — И какво научи от списанието?
Нейният домакин я изгледа донякъде озадачено и повдигна вежди, докато прокарваше ръка през гъстата си, неравно подрязана коса. Той сам се бе подстригал. Без огледало. Мисълта, ведно с момчешкото изражение върху мъжественото му лице, накара сърцето й да подскочи.
— Че навън има много храна. Почти на всяка страница има снимка на нещо, което се яде.
Младата жена се усмихна. Можеше да си представи какво си е помислил, когато толкова дълго е бил на диета от месо и риба и каквото е събирал от гората.
— Има ли нещо ново, което би искал да опиташ?
Той доби неуверено изражение.
— Не знам. Може би пиза. Хората, които я ядяха, изглеждаха щастливи.
Неправилният начин, по който произнесе думата с толкова сериозно изражение, я накара да се засмее.
— Тогава ще ти донеса пица. Ще я добавя към списъка ми за пазаруване.
Лукас я изгледа за момент, килнал глава по онзи негов въпросителен начин.
— Защо идваш тук, Харпър? Защото помагаш на полицията?
— Не, аз не работя за тях или нещо подобно. Аз имам свой бизнес, както вече ти казах. Развеждам в планината любители на природата. Просто помагам на агента да кръстосва из затънтените гори и да си отговори на въпросите, които могат да възникнат. Честно, Лукас, ти навярно по-добре от мен би могъл да помогнеш на агент Галахър да разбере кой е убил Айзак Дрискол.